• Едуард Сноудън се изправи срещу властимащите в целия свят, в името на свободата, демокрацията и човешките права.
•  Франциск Първи показа, че претворява в реални дела думите си за благотворителност и състрадание, превърна се в Папата на народа.
•  Намесата на президента Владимир Путин в Сирия предотврати нова дълга и кървава война и върна Русия на световната сцена.
•  Египетският лидер Ген. Абдул Фатах ел – Сиси моментално се превърна във всенароден герой и спасител.

За това писаха Аргументи БГ.

”
В края на всяка година се правят десетки класации за личност на годината. Тази година „класирането“ е и лесно, и трудно едновременно. Лесно, защото във „вихрушката“ от събития се откроиха няколко личности, които приковаваха почти ежедневно вниманието на света. И трудно, защото все пак трябва да се отдаде предпочитание на само няколко от тях.

Нашата класация за личност на годината следва добрата традиция на много от световните медии и не се прави въз основа на това, кой е „по-симпатичен“ и дори по това, кой е направил най-много добрини на света. „Подреждането“ в нея става въз основа на това, кой през тази година е повлиял най-много, най-всеобхватно и най-дългосрочно върху хода на събитията в света.

Едуард Сноудън

За едни той е герой, за други – предател, но никой не може да оспори глобалните и дългосрочни последици на извършеното от него. В момента дори е трудно да ги осъзнаем изцяло, но сме сигурни, че влиянието им върху световната общественост се проектира много години занапред.

Сноудън прояви огромно себеотрицание и смелост и се изправи срещу властимащите в целия свят, в името на демокрацията и човешките права. Оказа се, че повечето от „теориите на конспирацията“ са задминати от реалността и че управляващи и секретни служби може и да „защитават демокрацията“, но изобщо не я практикуват. Това, което разбрахме досега от Сноудън – САЩ (основно с помощта на Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия) наблюдават телефонните и интернет комуникации на милиони хора, на ООН, ЕС, ЮНЕСКО, президенти, премиери, министри, компании, бизнесмени, неправителствени организации… Не са пожалени и собствените им съюзници. Казано накратко, никой друг освен Сноудън не е успявал досега сам и с „един замах“ в такава степен да промени „правилата на играта“ на световната политическа арена. Неговите разкрития засегнаха практически всички сфери на живота по целия свят. Те промениха начина по който „функционира света“ – от международната дипломация до глобалните търговски и икономически връзки, от защитата на националната сигурност от отделните държави до най-голямата международна организация – ООН. Успоредно с това, разкритията на младия американец „събудиха“ народите за лицемерието на управляващите ги и им показаха, че те и държавните институции систематично погазват законите, уж „в името на доброто“, превръщайки демокрацията, човешките и гражданските права в техния антипод. И доколкото разкритията продължават, можем с право да очакваме, че личният принос на Сноудън за основните свободи и права на всички граждани по света ще се увеличава и през следващите години.

Папа Франциск І

Държавен глава на една от най-малките държави – Ватикана и в същото време духовен водач на 1.5 милиарда човека по целия свят, папа Франциск І вече получи прозвището „папата на народа“. При понтификацията, архиепископът на Буенос Айрес, аржентинецът и йезуит Хорхе Марио Берголио избра да носи името на св. Франциск Азиски – символ на обединение и мир, възстановяване, смиреност, опрощаване, скромност и обикновен живот. Неговото виждане за ролята и мястото на църквата е изключително. Основната му цел е да я реформира и да я „върне на хората“. За разлика от повечето свои предшественици, за които тя преди всичко бе коригираща, установяваща норми и правила институция, папа Франциск (според собствените му думи) вижда църквата като „полева болница след битка“ – спасяваща и лекуваща, не наблюдаваща „отвисоко“ на събитията, а помагаща на бедните, сломените и самотните.

„Аз предпочитам една Църква, която е охлузена, наранена и мръсна, защото е била навън на улицата, отколкото една Църква, която е нездрава, защото е се е затворила и залепила към своята собствена сигурност“, написа папа Франциск. И цялата му досегашна много активна дейност показва, че той наистина претворява думите си в дела. Ето някои от тях:

Призова духовенството да не харчи безумни пари за лукс – дрехи (напр. само един комплект дрехи на кардинал струва около 15 000 евро), обзавеждане… и изисква дори висшите клирици да дават обяснения, когато счете, че са прекалили.

Помага на бездомни и болни, като разпродава личното си имущество (дори любимия си мотоциклет „Харли Дейвидсън“), за да дари средствата за приюти и кухни за бедни. Често напуска вечер Ватикана и облечен в прости монашески дрехи носи храна на бездомници и клошари. Франциск І наруши и друга традиция – след избора на папа, служителите във Ватикана получават бонуси към заплатите си. Новият папа обаче директно пренасочи предвидените за това пари за благотворителност.

Папата отхвърли осъждането на хората с нетрадиционна сексуална ориентация. „Ако някой е гей и той търси Господа, кой съм аз, че да го съдя“, заяви папа Франциск. Той настоява, че християните не трябва да осъждат и отхвърлят и съответно Църквата (въпреки, че може да има свое мнение по хомосексуалността) не бива да се намесва духовно в живота на гейовете. В същото време, Франциск открито заговори за „нездравата мания на Църквата“ по отношение на абортите, гей-браковете и контрацептивите. Нещо повече – той я разкритикува за това, че поставя догмата над любовта и приоритизира моралните доктрини пред служенето на бедните и маргинализираните. Папата предприе твърди мерки срещу сексуалните посегателства над деца от духовенството, като ги криминализира в законите на Ватикана и създаде специален комитет, който да се бори срещу такива прояви.

Той е и първият папа, който се противопостави на широко разпространеното в Църквата виждане, че атеистите по природа са лоши хора. „Атеистите трябва да се разглеждат като добри хора, ако правят добро“, заяви Франциск за тях и те му отговориха по същия начин. След срещата си с него, откритият атеист, президентът на Уругвай Хосе Мухика го сравни с „добър съсед“.

Папата не страни и от най-наболелите световни проблеми – защити дъждовните гори в Амазония, порица глобалната финансова система, като тероризираща бедните и превръщаща ги в „стока“, която може лесно да бъде похарчена. „Парите трябва да служат, не да управляват“, отсече Франциск І. Той остро осъди насилията във войната в Сирия и заяви: „Никога вече война. Насилието никога не води до мир, войната води до война, насилието води до насилие.“ Пак Франциск І е и човекът, който остро осъди засилващите се гонения на християни по света и в частност в Сирия, като се застъпи и за отвлечените от опозицията монахини от гръцката православна църква.

Всичко това направи Франциск І много популярна и уважавана личност, но по-важното е, че за изключително малко време откакто е на Светия престол, „папата на народа“ успя да издигне много авторитета и влиянието на Църквата в световен мащаб.

Владимир Путин.

2013 година може да бъде наречена още и „годината на голямото завръщане на Русия“ на световната сцена. До голяма степен това се дължи на нейния президент. Владимир Путин има много почитатели и не по-малко противници в световен мащаб, но това което ги обединява е, че и едните и другите го уважават и се съобразяват с него. Много наблюдатели считат, че той дори заслужава първото място по влиянието, което е оказал върху развитието на световните събития през годината, защото на световните лидери се наложи да приемат него и Русия много „на сериозно“ – нещо, което отдавна (или поне не и през последните години) не се беше случвало.

Разбира се, най-значителното постижение на Путин е свързано с войната в Сирия. Оказаният от Русия натиск (понякога откровен, но винаги умел), отклони успешно външната намеса с военна сила, която би довела до поредната дълга и кървава регионална война. В същото време, действията на Кремъл по сирийския конфликт издигнаха до изключително високо ниво международното влияние на Москва. Осъществяването на предложения от нея план за премахването на сирийските химически оръжия имаше многостранен ефект – ограничи до минимум възможностите на Запада за пряка военна намеса намалявайки влиянието му върху хода на кризата и отслаби въоръжената опозиция в Сирия. Това на практика доведе до водещата роля на самата Русия по решаването на този стратегически важен от геополитическа гл. т. проблем. В същото време, Путин успя да развие взаимодействието между Русия и играещия голяма роля в конфликта съюзник на Асад – Иран. Това пък доведе до откриването на нови възможности за излизане от „задънената улица“, в която бяха попаднали преговорите по друг основен международен проблем – този за иранската ядрена програма.

Путин изигра огромна роля и по „Случая Сноудън“. След като беглецът пристигна в Москва, руският президент не пропусна предоставилата се възможност. Той „де факто“ се противопостави на исканията на САЩ, Сноудън да бъде екстрадиран. Разкритията на младия американец дадоха нов тласък на противопоставянето на основни латиноамерикански държави на водената от САЩ политика, което „автоматично“ се отрази позитивно на отношенията им с Русия и на влиянието й на международната арена, а също и на авторитета на самия Путин в доста широки обществени среди на Запад, а за „западняците“ той просто стана този, който „даде дом“ на онзи, който защити техните права.

Този авторитет се усили и поради политиката на руския президент в една от „любимите“ сфери на Запада – човешките права. В годината, през която рязко се активизира радикалният ислямизъм, Путин все повече се изявява като защитник на традиционните религиозни ценности, като основа за морала на обществото и за оцеляването на нацията. Подобна е и ситуацията с правата на малцинствата. Ще се запомнят думите му, че трябва да се уважава правото на различие на всяко на малцинство, но и правото на мнозинството не трябва да се поставя под съмнение.

Путин има несъмнени успехи и в това, на което (както изглежда) е посветил третия си мандат в Кремъл – Евроазиатското икономическо сътрудничество. Основното, което постигна руският президент тук ще предопредели съдбата на държави и народи за десетилетия. Прилагайки целия спектър от икономически, политически и дипломатически средства, той систематично успява да ограничава влиянието на ЕС и НАТО в бивши републики от СССР – Армения, Грузия и (разбира се) – Украйна. Българският външен министър Кристиан Вигенин заяви, че „За нас е важно, Украйна да бъде в европейска орбита.“ Безусловно е така, но ако Киев все още е на такава „орбита“, то тя вече е една доста „отдалечена орбита“.

Друга ключова победа на Путин е и практически, вече създадения Евразийски икономически съюз между Русия, Белорусия и Казахстан, който ще влезе в сила през 2015 г., а по всичко личи, че към „евроазиатския интеграционен процес“ на руския президент скоро ще се присъединят и Киргизстан и Армения.

През декември, Путин внесе в Държавната Дума законопроект за амнистия и в края на годината бяха помилвани или амнистирани много осъдени, между които и такива, които на Запад се считат за „граждански активисти“ или „противници на режима“ (достатъчно е да споменем Михаил Ходорковски и участничките в групата „Пуси райът“). Ако някой разглежда станалото, като проява на слабост или „отстъпление“ от страна на руския президент, то той доста греши – действията му са по-скоро демонстрация на сила.

Генерал Абдул Фатах ел-Сиси.

„Няма война без Египет, няма мир без Египет“.

Фразата, приписвана на египетския президент Ануар Садат, перифразирана по-късно от Хенри Кисинджър в „Няма война (в Близкия Изток) без Египет и няма мир без Сирия“ показва изключително точно значението и влиянието на тази най-голяма по население арабска страна в Близкия Изток, която е считана за стожер на арабския свят (ненапразно централата на Арабската лига е в Кайро). Бурните събития неизбежно в нея се отразиха в целия регион на Средиземноморието и Близкия Изток. Генерал Сиси е военен от кариерата, получил образованието си в Египет, Великобритания и САЩ, издигнал се до заместник началник на Генералния щаб и началник на военното разузнаване на Египет. На 12 август 2012 г. той бе назначен от тогавашния президент Мохамед Морси за министър на отбраната.

След като получи поста, Сиси бе считан от мнозина първоначално за „военната ръка“ на управляващото ислямистко Мюсюлманско братство и неговия президент Морси. Всъщност, генералът е по-скоро продължител на традицията на египетските военни, разглеждащи армията като гарант на националната сигурност с всички произтичащи от това последствия, като участието й в политическия живот на страната. В този смисъл, често казваните от Сиси думи, че армията стои единствено на страната на египетския народ, носят определено послание – Египет е страна, където военните са във властта от 1952 г.

След невиждани в най-новата история на човечеството демонстрации – в тях участваха над 30 млн. човека – срещу провалилото се (независимо от многомилиардните помощи от САЩ и ЕС) управление на ислямиста Морси, на 30 юни генералът отправи ултиматум – политическите партии да намерят решение на кризата или армията ще направи това. След отказа на Морси да подаде оставка, на 3 юли военните го отстраниха, установиха временно управление, а на по-късен етап бе обявена и „пътна карта“ за изготвяне на нова конституция и провеждане на избори, които ще се състоят през пролетта на 2014 г.

Междувременно, Сиси се превърна във всенароден герой и спасител, като никой не се съмнява, че именно той е „силният човек“ на страната. През следващите месеци, генералът провеждаше твърда и последователна политика, насочена срещу крайните ислямисти, Мюсюлманско братство и считаната за негов клон палестинска терористична организация Хамас, която контролира Ивицата Газа. Той не се колебае да използва силови методи – протестите на ислямистите се разпръскват, много активисти и лидери на Мюсюлманско братство (вкл. и М. Морси) бяха арестувани и изправени пред съда. Ел-Сиси е не по-малко твърд във външната политика. Египет се противопостави на държавите, които подкрепяха или продължават да подкрепят Мюсюлманско братство и Морси. Турция многократно бе предупредена „да не се намесва във вътрешните работи“, а турският посланик бе обявен за „персона нон грата“ и „ескортиран“ до летището. САЩ бяха принудени да сменят посланика си в Кайро, а след като президентът Обама спря частично помощите за Египет, временните власти (ген. Ел-Сиси е първи вицепремиер и министър на отбраната) ясно показаха, че при опити за по-осезателен натиск от страна на Запада (предимно САЩ и ЕС), няма да се поколебаят да „завият към Москва“.

Основното, което постигна през годината ген. Ел-Сиси и което е знаменателно от международна гледна точка е, че той доказа (и продължава да го прави), че когато процеси като „Арабската пролет“ доведат на власт ислямистите, резултатът е опустошителен за държавата и намесата на армията може да се окаже спасителна (колкото и парадоксално да звучи!) за демокрацията. При липсата на реални граждански демократични сили (партии), които много бързо бяха маргинализирани от Мюсюлманско братство и изправени пред избора между радикалните ислямисти и военните, повечето египтяни предпочитат военните. Затова и вероятността, Ел-Сиси да се кандидатира за президентския пост и да бъде избран расте с всеки изминал ден. А примерът на Египет и генерал Ел-Сиси може да се окажат „заразителни“, но това ще разберем през новата година … “

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730

Прочети цялата