На 10 ноември преди 29 години завърши една епоха. Би трябвало този ден да е начало на следваща и това логически е така, но тъй като все още е рано историята да тълкува фактите, ще наречем този ден просто началото на големите промени. На Прехода, който май продължи твърде дълго. В общи линии след безспорно преломния момент по върховете (и не само) на властта настъпиха малки и големи трусове, а в обществото се заредуваха надежди, разочарования, очаквания, неверие. Оказа се не щастливото начало, макар че се сбъднаха много от мечтите – за пътуване по света, за пълни магазини и всеки да говори и прави каквото иска. Нека си припомним фактите (предлагаме информация от Уикипедия). Който има спомени от този ден и от онова време, ще ги свърже може би със собствените си преживявания, емоции и надежди. И с живота си след това. Едно е сигурно – тази дата промени всички нас. Дори онези, които не са били родени тогава.

След 35-годишно управление на Народна република България като Генерален секретар на Българската комунистическа партия, на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков е принуден да подаде оставка на Ноемврийският пленум на ЦК на БКП.
На Десетоноемврийски пленум Централният комитет на Българската комунистическа партия освобождава Тодор Живков от най-високата длъжност генерален секретар в партията (и фактически в държавата), която той заема в продължение на 35 години.
Тази дата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика, въпреки че еднопартийната система на БКП (която продължава да е единственият ръководен фактор в държавата) е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума.
Десетоноемврийският пленум е определян като преврат (Желю Желев) или като „конституционна смяна“ на държавното ръководство (Костадин Чакъров), а заедно с последвалите събития е наричан и „тихата революция“.

Предходни събития

С идването на Михаил Горбачов на власт в Съветския съюз започва процес на перестройка. Това оказва въздействие и върху останалите социалистически страни, които са членове на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. България, не без основание сочена за един от най-верните на СССР съюзници по онова време, също обявява курс към преустройство на съществуващата в страната обществено-политическа и икономическа система.

В България Тодор Живков констатира в различни изказвания, че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество („ние имаме работа с недоразвито общество“, „Социализъмът е едно недоносче“) и се начертава рамка на ново обществено устройство – демократично начало на държавата („отива се на принципно ново, където държавата не е главният фактор, а главният фактор са хората“, „очевидно демократизъма и гласността ще вземат широки размери, но когато хората разберат какво работят и какво получават“). Икономическата рамка също се променя („онова съдържание, което се съдържа в западните фирми, концерни, напълно нас ни удовлетворява и без него ние не можем да разгърнем фирмената организация“, „без конвертируемост на нашата валута ние не можем да вървим напред“) от държавно планиране към елементи на частно стопанство („частна практика на всички лекари в свободното време“). За целта се предвиждат промени в конституцията и държавното устройство („отива се към деполитизиране на икономическите отношения и търговските отношения“, „народното събрание, нова конституция, нов устав“). Отчита се трудността на начинанието („Обстановката е изключително тежка. Ще бъде тежка поне година, година и половина, може би две“… „За една страна, малка като България, едно разтърсване… ще бъде фатално“).

При Горбачов и поетия от него курс за самостоятелност на съюзниците, за първи път, откакто Живков е начело, се появяват различия между него и съветски ръководител. Различията взимат връх, когато Горбачов не одобрява прозападния курс на развитие, начертан в Юлската концепция от 1987 г., която залага опити за въвеждане на пазарни механизми и ограничена демокрация, където БКП да не е главен субект на властта. Относно неодобрението на прозападния курс през 1989 г. по-късно Горбачов се изказва противоречиво, че „всичко опира до пазара, до свободното движение на стоки и капитали“, но „И у нас, и у вас има „горещи глави“, които гледат само на Запад“. Живков продължава да опитва да следва старите норми на отношения със СССР: „Живков непрекъснато търсеше западен опит и правеше безуспешни опити да го „присади“… нищо не излизаше, защото той следеше да не се разминем с официалната съветска оценка“ (К. Чакъров), което се оказва пречка за въвеждането на новите политически отношения за самостоятелни решения на отделните държави: „което става у вас, във всяка една страна, е въпрос на съответната страна, на съответния народ… Нямаме никакви претенции и ви желаем успех във всички ваши начинания“ (Горбачов).

През есента на 1989 г. Живков прави опити да посети Москва, но те са отхвърлени от Горбачов, което е изтълкувано от ръководството на БКП като сигнал, че той е в немилост пред съветското правителство. На 24 октомври външният министър Петър Младенов изпраща остро критично към диктатора писмо до партийното ръководство и два дни по-късно подава оставка. Открито се обявява срещу Живков и свързвания с Москва Андрей Луканов, който привлича на своя страна министър-председателя Георги Атанасов и военния министър Добри Джуров. Те са подкрепяни от съветския посланик генерал Виктор Шарапов.

На 9 ноември 1989 година на заседание на Политбюро Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на БКП след организиран от съветското посолство натиск, както и от страна на неговите най-близки съратници Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, както и от Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.

Искането за оставка е организирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Някои от членовете на ЦК като Милко Балев и Димитър Стоянов не са предварително информирани. Живков не подава оставка от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (най-високата длъжност в държавата), предложението за това е направено от името на Политбюро. Новината започва да се разпространява неофициално.

На пленума на 10 ноември вземат участие членове и кандидат членове на ЦК на БКП, Секретаря на БЗНС и Секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС, завеждащ отдели на ЦK на БКП, Министри и председатели на областните народни съвети (съобщение на БТА в „Работническо дело“ 11 ноември 1989 г.).

В дневния ред на Ноемврийския пленум са поставени 2 точки. Първата е доклад на Тодор Живков за актуалната обстановка в страната и необходимостта от преустройство на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“, а втората е оставката на генералния секретар на ЦК на БКП. Живков произнася встъпителното слово, след което ЦК одобрява доклада му.

На следобедното заседание на пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов на поста Генерален секретар на ЦК на БКП. Въпреки опитите на Живков да остане председател на Държавния съвет като гаранция за постепенен преход, пленумът предлага на Народното събрание да го освободи и от този пост.

Последвали събития

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски критикува Живков и най-близките му сътрудници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.

Обществена реакция на промените

На 18 ноември се провежда първият свободен митинг, организиран от т. нар. неформални организации, начело с КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред Храм-паметника „Свети Александър Невски“.

Опозицията не се задоволява с Ноемврийския пленум, понеже пленумът не взема никакви решения относно политическия плурализъм и ролята на БКП. В резултат на това на 9 декември в София и други градове се провеждат нови улични демонстрации с искания за оставка на Петър Младенов и замяната му с Желю Желев. Планират се нови митинги. Начело на движението застава Съюзът на демократичните сили, учреден на 7 декември.

На 11 – 13 декември Централният комитет на БКП на пленум взема решение за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на чл. 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.

На 14 декември пред парламента се провежда митинг, свикан от опозицията, участниците в който настояват за ускорено премахване на чл. 1 и деполитизация на държавните институции. В парламента по това време се обсъжда премахването на член 1, ал. 2 и 3 от конституцията на НРБ, регулираща абсолютната власт на БКП.

Вечерта Петър Младенов прави неуспешен (поради освиркване) опит за обръщение към насъбралите се за съблюдаване на реда. Завършва го с думите: „С този екстремизъм ще докарате България до пропастта“. На влизане обратно в парламентарната сграда, афектиран от случващото се, се обръща лично към Добри Джуров и Минчо Йовчев с репликата „По-добре танковете да дойдат!“. Тази реплика става причина за оставката му на 6 юли 1990 г. след политическия натиск, включително от Андрей Луканов. Петър Младенов не признава да е изричал тази реплика.

На 3 и 4 януари се провеждат „предварителни консултации“ между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „Национална кръгла маса“, която да очертае рамките на мирния преход“. Кръглата маса започва заседания, които продължават от 16 януари до 15 май 1990. Освен премахването на чл. 1 от старата конституция е договорено разпускането на политическата полиция (част от бившата Държавна сигурност), деполитизиране на армията, разпускане на организациите на БКП по месторабота. Премахнат е Държавният съвет и на негово място е учредена президентска институция. Взето е и решение за свикване на Велико народно събрание със задачата да изработи нова конституция.

Съгласно изискването на член 143 от Конституцията Народното събрание гласува отмяната на член първи на 15 януари 1990 г., месец след внасянето на предложението.

На 18 януари 1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков е арестуван. Той почива на 5 август 1998 г., без да бъде осъден за престъпленията, които са извършени по време на управлението му. След смъртта му всички обвинения са свалени.

Мнения и оценки

• Свалянето на Живков от власт на 10 ноември 1989 г. е извършено с цел да се удържи властта, но на практика дава начало на верижна реакция, довела до сриване на тоталитарната държава. (Михаил Груев, историк)
• Промяната във властта е извършена от хора, чиято цел е да либерализират режима на БКП, но са далеч от мисълта за отказ от ръководната роля на партията или за промяна на икономическите отношения. (Искра Баева, историк)
• Промените в България не започват на 10 ноември, а със създаването на политическата опозиция в началото на 1988 г. Ноемврийският пленум е „вътрешнопартиен преврат“, неуспешен опит на БКП да задържи „стратегическата инициатива“ за себе си. (Желю Желев, лидер на СДС (1989 – 1990), президент (1990 – 1997))
• Ключов фактор в събитията е позицията на Кремъл. С дискретната логистична подкрепа от Москва става възможно Живков да подаде оставка в Политбюро без видима съпротива. Приемането на оставката му от Централния комитет на следващия ден (10 ноември) е чиста формалност. (Йордан Баев, историк)
• Промяната на тази дата (10 ноември) не доведе до смяна на властта. Тя запази своя социалистически характер… Пълзящата смяна и преврат се извърши… за периода от януари до юни 1990 г. Носеща конструкция на този преврат бе т. нар. Кръгла маса. (Костадин Чакъров, сътрудник на Т. Живков)

Материалът 10 ноември 1989 г. – денят, който промени всичко и всички е публикуван за пръв път на Новини от Плевен – „BG Север“.