Георги Господинов в „Павилион на утрешния ден“ 2
През 2018 г. на една от стените на галерия Credo Bonum, беше поставен монитор с информационно табло на летище. Там периодично дестинациите и обявените до тях полети се сменяха, за да изпишат думите FUTURE CANCELLED. Тогава тази визуална инсталация на писателя Георги Господинов ни се стори необосновано песимистична. Какво можеше да не си случи? Живеехме в свят без тъмни хоризонти, без големи опасности, свят изпълнен с близки и далечни планове.
Днес един невидим вирус затвори вратите на домовете ни. Утре може би ще бъде нещо друго, за което също няма да бъдем подготвени. Всяка криза променя възгледите и начина ни на живот. Вярваме че изпитанията ни припомнят, че сигурността е илюзия. Показват ни бързо и ясно без какво можем и без какво не можем да живеем. Помагат ни да стъпим обратно на земята.
Сега си даваме сметка, че като писател, надарен със силна интуиция, Георги бе предусетил идващите черни облаци, хладния вятър, бе почувствал едно ново време, в което днес всички трябва да намерим начин да живеем.
Днес обръщаме поглед към неговата инсталация от 2018 г., за да разберем какво е предусетил тогава и какво мисли за бъдещето.
Какво представлява видео инсталацията и как ти хрумна?
Всичко започна с текст, разбира се. Преди повече от десетина години ме поканиха да напиша за „Капитал“ как си представям близкото бъдеще. Аз не си падам много по бъдещето и футуристиката. Не се виждам как подскачам неловко на Луната, нито Марс ми е първа грижа. Освен това мисля, че онова, което мечтаехме като бъдеще някога, или не се случи изобщо, или се случи по един доста неприятен начин. Все едно, мислех си как нашето минало беше пълно с повече бъдеще от сега. Тогава се роди този кратък текст със заглавие „Future Cancelled“. В известен смисъл представата за летище и отказано бъдеще / отказан полет се появи още тогава. Когато в края на 2017-а или в началото на 2018-а Весела Ножарова ме попита имам ли някаква идея за проекта в галерия „КредоБонум“, първо се сетих за това. Представих си ясно едно голямо черно табло на летище, от онези старите, в които буквите механично се превъртат, докато изпишат името на дестинацията и статуса на полета. Има един особен хаос в превъртащите се букви, докато името се намести. И специфичен шум, който помним. Та така, идеята беше да сложим едно такова табло в галерията, тръгвайки от нормално изписаните градове и дестинации, на един нормален свят – Madrid, Beijing, Moscow, Paris, Rome…, пристигащи навреме или закъсняващи. След което имената се превъртат с онзи характерен шум и стигаме до пълно изравняване вляво с Future , а вдясно с Cancelled и едно Delayed. За осъществяването на всичко това съм благодарен на Весела Ножарова и на Калин Серапионов. По това време бях в Ню Йорк и помня, че успях да се върна за последния ден на изложбата.
Инсталацията беше създадена в едни активен и напълно безоблачен период, лятото на 2018 г., от къде се появи този песимизъм?
Живеем с усещането, че нещата ни се случват изведнъж, а изглежда, не е съвсем така. Преди всяка буря е имало натрупване на облаци, имало е тревожност, което се е прокрадвала във въздуха, нещо вече не е било същото. Понякога го усещаме, но нямаме име за него. Още след 11 септември 2001 г. стана ясно, че нещо в бъдещето се е счупило. Казват, че след тази дата хората са започнали да посещават по-често галерии и музеи, застоявайки се в отделите за старо изкуство. Идваме от общества и култура, която е била вперена в бъдещето, с очакване, с някакви утопични или анти-утопични проекти. Моето усещане е, че в последните десетина-двайсет години бъдещето не е вече мечтано място. Спрели сме да го съчиняваме, не очакваме много от него, страхът от бъдещето е надвил надеждата. Да приемем, че се е носело във въздуха, и то доста преди 2018-а, която тогава може да ни е изглеждала спокойна и подредена. Струва ми се, че 2016-а беше друга прагова година, когато нещата рязко се влошиха. Но това е само лична интуиция. И ако през 2018-а тази видео инсталация „Future Cancelled“ може да е изглеждала твърде предварителна, то сега, в 2020-а, тя сякаш си намери времето и мястото.
На какво е проекция усещането ни за бъдеще?
Струва ми се, че вече се опитах да обясня част от това. Сега ми идва още едно обяснение. Бъдещето ни е бездомно. Или по-точно, бъдещето вече не ни е дом. През последните 3 години, когато се появи и този проект, писах един роман, който вероятно ще излезе до края на април. И там в голяма степен това е темата. Бяхме свикнали да търсим в бъдещето убежище. Като не го намираме, ще се обърнем вероятно към миналото. Но доколко миналото може да е убежище?
Снимката на Георги Господинов е на фотографа Фелия Барух
