Творчеството му е свързано предимно с фигуралната композиция и портрета. Голямата част от него е посветена на митологични, библейски и жанрови теми, на сюжети от Българското Средновековие. Създава над две хиляди картини. Написва роман, голяма стихосбирка с интимна лирика и един пътепис. Живее 11 години в Париж и излага в Гранд Пале. Учителства в Тутракан и …остава забравен от всички. Името му е Жельо Тачев Каварджиклиев.

     Роден е на 28 януари 1892 година в Стара Загора. Детството му минава край църквата “Св.Троица “. Още шест годишен остава без баща. Завършвайки образованието си, той вече е натрупал няколкодесетки акварели с пейзажи от града и околностите му. Мечтае да ги покаже в изложба. Като баща си през следващите няколко години ще бъде начален учител. Продължава да рисува.Изучава сам техниката на маслената живопис. Постъпва в Художествената академия едва през 1914 година. Уменията му да работи направо с четката върху платното му създават доста проблеми. Изискванията на неговите професори за първоначален рисунък с молив или въглен му се струват излишни. Подкрепя го единствено проф. Петко Клисуров. Живописва много енергично и не счита, че трябва да се съобразява с протяжността на учебните задачи. “Правех портрети за по 1-2 часа, а те искаха от мен етюд за цял ден”. В ателиетата на проф. Цено Тодоров и Стефан Иванов той влиза с по няколко опънати платна и всеки ден излиза с няколко готови творби. В края на годината, след като им представя над 100 завършени произведения те самите му предлагат да прескочи три семестъра. Войните прекъсват учението му. Връщането в Академията е свързано с ателиетата по живопис на професорите Иван Мърквичка и Иван Ангелов. През месец януари 1922 представя първата си изложба от портрети на близки, няколко фигурални композиции и пейзажа в малкия салон на дружество “Театър” в Стара Загора. Една детска мечта е осъществена. Дипломира се през 1923 год. и веднага организира първата си самостоятелна изложба в Тръпковата галерия в София. В нея той включва 100 произведения. През същата година реди своя изложба и в родния град.

     През 1924 год. Жельо Тачев представя в София втората си самостоятелна изложба и в началото налятото заминава да специализира във Франция. Наема ателие на улица “Луве” /до Айфеловата кула/ и почти веднага получава първите си поръчки за портрети. Идеята му за специализация е изместена от амбицията негови картини да влязат в парижките изложбени зали. Още през следващата година три негови творби са показани в галерия Рене Зиви. Следва появата му в Гранд Пале, а по-късно и в Салона. Участията му са забелязани веднага. И както той самият пише: “Измежду 6000–те картини в Салона през месец май френската преса намери редове и за моите”. По това време интересите му основно кръжат около портрета и фигуралната композиция. През следващите години ще обърне внимание на пейзажа и натюрморта, но дотолкова, доколкото това му налагат множеството поръчки за картини. Оттогава все по-ясно се изразява влиянието, което му оказва творчеството на Рубенс, Веласкес и Рембранд, заради чиито картини той е сред постоянните посетители на Лувъра. Експресията и вихърът на героите от картините му влизат в особена сплав с уроците на големите майстори от 17 век. Това отчита за неговото изкуство и френската критика по онова време. За 11-те години, които оформят парижкия му период Жельо Тачев създава около хиляда картини. Всички те – портрети, композиции на историческа, митологична и жанрова тематика, остават във Франция или поемат по различни посоки на Европа.

     През 1935 год. Жельо Тачев се завръща в България. Възторжен той веднага подрежда самостоятелна изложба в Тръпковата галерия. В нея представя над сто и петдесет платна. Включени са десетки портрети, голи тела и пейзажи. Централно място отделя на многофигурните си композиции, в които излага житейската си философия за вечните човешки драми – изпитанието, съмнението, трагедията, възмездието, бляновете, прозрението… Изложбата не се приема еднозначно. Отзивите за нея са доста противоположни. Това не го обезсърчава. Подготвя пътепис, който след три десетилетия ще дари на Стара Загора. Замисля голяма поредица от творби, посветени на най-драматичните събития от времето на Първата и Втората българска държава. Върху нея работи седем години. Основната част от композициите развива върху платна, надхвърлящи 12-15 кв.м. Всяка една от тях с десетките си фигури е замислена като част от внушителна панорама на нашето средновековие. През 1939 год. изложбата е открита. Голяма част от произведенията авторът предоставя след това на Военно-историческия музей. И тук реакцията на публика и критика ще бъде противоречива. Изложбите по това време са наложили други измерения творческите търсения и основната част от художниците ще възприемат тази проява като анахронизъм. Преплитането на академични, романтични и символистични средства, с малки изключения, са чужди на българските живописци. Разочарован, Жельо Тачев отказва да членува в някое от дружествата на художниците и заминава за Тутракан. Там ще учителства седемнайсет години. Продължава да рисува, но все по-рядко показва свои творби.Създава портрети на свои близки и познати. Обръща се към пейзажа и натюрморта. Повече отделя внимание на литературната си дейност. През 1952г. завършва книгата си, която нарича “Маршът на живота”/по наименованието на една от своите картини/. На нейните 1200 страници той излага своите възгледи за човешката природа, за изкуството и съдбата. Тези са темите и на интимната му лирика. Тази книга, на която отдава десет години от живота си тъй и остава само в ръкопис. През следващите години Жельо Тачев пътува често до София и Стара Загора, но изложби повече не организира. Оставя се на служебните си ангажименти /назначен е за директор на гимназията/ ,а посягането към четката е съпроводено с много съмнения. Забравят го. През 1962 год. в старозагорския си формуляр на художник той написва: “Аз съм огорчен крайно от живота. Много силно съм го изстрадал и затова съм страшно голям скептик. Изгубил съм вярата в добротата на хората, ако и да работих и страдах цял живот за тях…”. За юбилейната си ретроспективна изложба е събрал близо 850 произведения от всички периоди.От СБХ иска да му предоставят за показването й изложбената зала на “Гурко” 1 в София. Отказват му. Това е най-големия удар в живота му. След него идва духовната и физическата пустота. Умира през 1964 година.

Марин Добрев