Вернисаж на 18 март, четвъртък, от 17.00 до 20.00 часа, панорамна зала на VІ етаж, при спазване на всички противоепидемични мерки и контролиран достъп.

2263. Приблизително толкова е дълго произведението „Дневник. Коронавирус в България“. 2263 см хартия, върху които художничката Алла Георгиева, обитавайки „новата реалност“ извън реалността, споделя преживявания и емоции, опитвайки се „да задържи и запечата изплъзващото се време“. Всичко започва с едно „случайно“ намерено, търкалящо се в дома й руло, което Алла започва да изпълва „в крачка със случващите се събития на prima vista с четка и черен китайски туш.“ Първоначално замисленият дневник постепенно се превръща в свитък – символ на историческата памет от древни времена, отразяващ като на стоп кадър драматичните събития и безкрайния поток от всекидневно течащата, свързана с пандемията информация.

В момента, в който надникнем в „Дневника“ и се потопим в света на художничката, ни залива магията на споделените от нея усещания за заобикалящия ни свят. Те са като лавина от настроения, стигащи понякога до абсурда, но зад смеха и закачливата атмосфера усещаме тъжната констатация за изплувалите наболели проблеми в живота ни. И Алла не подминава нито един от тях. Без да усетим, се включваме в нейния хиперболизиран разказ, енергията на който ни повлича като пълноводна река. С горчива ирония художничката ни захвърля във водовъртежа на актуалните събития, съпътстващи ежедневието ни – отъждествявайки се с крехката уязвимост на всеки един от нас. Действащите лица, създадени като че ли на един дъх със силата на неоспоримия й талант, остават дълго време в мислите ни с горчивия привкус на равносметката. А разказваните с изненадваща оригиналност истории се движат по тънката линия на фини внушения на различни емоционални състояния – безпокойство, страх, тъга, безразличие, радост. Серията от 61 рисунки Алла създава за всеки ден от карантината в периода от 13 март до 13 май 2020. Всяка една от тях е изпълнена с характерния за художничката почерк, поднесена с елегантно чувство за хумор, самоирония, деликатност и художествена мяра.

Алла Георгиева е автор с богато творчество, което преминава през живописта, инсталацията, пърформанса, видеото и не на последно място – карикатурата. Нейните изяви, провокиращи и ярки, в изложби и галерии у нас и в чужбина, никога не остават незабелязани. Срещата с изкуството й създава не само повод за размисъл, но ни кара да се връщаме към него отново и отново. Това е и една от отличителните характеристики на творчеството й – лекотата, с която успява да ни пренесе в един свят, провокиращ с различни настроения и състояния. Зад маската на безметежна усмивка се крие мъдростта на житейски извървения път от автор, овладял тънката граница между разтърсващата атмосфера на преживяното и излишния патос. Остава ни възхищението от артистична й многоликост, от провокативните сюжети, от силата на нейната въздействаща непосредственост, от лекотата, с която се жонглира между шаржа, пародията и абсурда.

Такава е Алла Георгиева, въоръжена със силата на своето изкуство – социално ангажирана, чувствителна и критична, ярка, талантлива, запомняща се и неподражаема.

Дневникът на Алла Георгиева „Коронавирус в България“ принадлежи на Колекция Слава Наковска и Недко Солаков.

Д-р Боряна Вълчанова, куратор на изложбата

Увод
Причината да започна този Дневник беше уникалната ситуация, в която се озовахме – нещо, което не очаквах, че може да ми се случи през ХХІ век. Световната пандемия от коронавируса Covid 19 ни припомни забравени в Западния свят реалии – карантина, затваряне, строги ограничителни мерки… Още в самото начало усетих натрапчива потребност да засвидетелствам визуално и вербално случващите се събития, да спра времето, да го фиксирам, запечатам и запомня. И когато правителството в България обяви извънредното положение, реших, че трябва да го пресъздам във всекидневни рисунки. Публикувах ги в своя личен профил във Фейсбук и това продължи два месеца до отмяната на извънредното положение (13.03.2020 – 13.05.2020). Рисунките правих в крачка със случващите се събития и моите реакции, без предварителни скици, нa prima vista с четка и черен китайски туш. Всяка рисунка беше придружена с точна статистика на новоразените в страната. Коментарите и интересът към рисунките от приятелите ми във фейсбук ме амбицираха да продължа да ги правя всеки ден. Хуморът и иронията бяха призма, през която гледах към случващите се събития. Цялата ситуация беше толкова необичайна, объркваща, налудничава и често абсурдна, че просто нямаше как да бъде представена по друг начин.

Свитък
Появата на Дневника във вид на свитъци на пръв поглед изглежда случайна и немотивирана, но аз отдавна съм установила, че при мен случайности няма. Монотонните дни, изпълнени с безброй ограничения, се преливаха едни в други и образуваха единен поток, за изобразяването на който дългите свитъци бяха най-подходящата форма.
Всичко започна от едно руло хартия, което се търкаляше в къщи. Тъй като съм арт-Плюшкин, не ми даваше сърце да изхвърля нещо, което един ден може да ми послужи за изкуство. Реших, че това руло е подходящо за Дневника ми и започнах рисунките върху него, без дори да знам колко е дълго. Когато хартията неочаквано свърши, нямах друга подобна и направих две рисунки върху отделни листове Fabiano, докато си купя спешно руло Fabiano Academia и да продължа в същия стил. Така се получиха 61 рисунки в три свитъка с обща дължина 22.63 м.
По-късно дойде осъзнаването на тази неслучайна „случайност“. Разгледах в Интернет свитъци от различни епохи и веднага усетих връзката ни. Древните свитъци повествуваха за най-важните, за изключителните събития в историята на своите народи. Моят свитък илюстрираше изключителността на това необичайно явление – пандемията от COVID-19 с фокус България. Свитъкът като форма създава особена интимност на преживяването на произведението на изкуството.

Опит
Рисуването на Дневника беше изключително вълнуващо преживяване и натрупване на опит. Всъщност доста се забавлявах, докато го правих. Съдържанието му постоянно лавираше между личното и колективното. Същевременно той се превърна в любопитна палитра от нашите психически състояния в периода на принудителната изолация – страха от болестта и смъртта, обхваналите ни депресии и клаустрофобични мании, масовите обсесии от световни конспирации, страха от диктатурата и възможността за манипулиране, пропадане в черната дупка на окултни практики и псевдо–медицината, тревожни състояния, породени от липсата на човешки контакти и близостта с природата. Опитах се да изразя и мъчителния преход към работата и общуването онлайн.
Животът ни никога вече няма да бъде същият.

Алла Георгиева