от Десислава Шопова, 14 април 2017, Разпети петък

Нейчо беше човек на средна възраст..селянин човек. Вечер след работа отадяше в кръчмата, пиеше две-три ракии и се връщаше у дома си. Жена му туряше масата, там той пиеше още две-три ракии, вечеряше кротко и след туй си лягаше, захъркваше гръмко и така до следващия ден. Работеше той в един цех за метални профили, гръцки ли беше, турски ли, но Нейчо имаше здрави ръце, остър поглед и силен ум. Ракията не успяваше да потъмни ни ума му, ни да разтрепери ръцете му. Станка, жена му работеше в училищния стол като домакинка. Кога можеше, донасяше вкъщи и храна, и продукти. Живееха те на село. Имаха градинка, чуваха си зеленчуци, гледаха и прасе, справяха се и връзваха двата края.

Интересното беше друго. Нейчо имаше син Кръстан. Добро дете, умно, отличник в училище. Кръстан беше чамаво, болнаво дете още от малък. Голямата му умна главица запаметяваше всичко в училище, пръв беше сред всички, но някак не вървеше. Слабоват, крехък, сините очи блещукаха на бледото му личице и се усмихваха тъжно и горчиво като у старец. Той беше вечно болнав и гледаше другарите си как играеха, тичаха, ритаха топка, гонеха се. А Кръстан стоеше встрани и гледаше някак замислено и отчуждено. Децата не му се подиграваха, а сякаш го обичаха, защото пишеше домашните на всички. Всъщност те го имаха и за леко чалнат. Те си говореха за игри, за боричкания, за смях, а колчем той навлизаше в разговора, говореше все за змии. Оживели му бяха на сърцето пустите змии…