Винаги ходя на български филми и почти винаги съжалявам, но смятам това за свой патриотичен дълг. Редно е човек да подкрепя родното кино. Откакто казармата отпадна, а доброволчеството няма отношение към изкуството, киното е инструмент за сплотяване на общността. Разбира се, аз категорично не искам да съм в общност с тези, които харесват последния филм за Левски, поръчковия „Дамасцена“, „Бензин“, „Войвода“, „ХІ А“… Всеки от тези филми не харесвам по различни причини, но това, което ги обединява, за мен е едно общо, непреодолимо чувство на неудобство, срам и лека до тежка погнуса. Ако някой има голяма (финансова) нужда, да пише за тях, да го прави, аз не бих… Все още не съм наясно с отношението си към награждавания „Вездесъщия“, а за прехвалената „Безкрайна Градина“ на Галин Стоев, съжалявам. Съжалявам за ненужно пришитата актуална линия и според мен това е пропилян шанс за красив разказ. Но ето, с охота ще участвам в спора за „Възвишение“.

В една празнична привечер се оказах в уютното Г8 и вместо да си купувам обичайните два билета, за да се състои прожекцията, малката зала почти се напълни с интелигентни хора на средна възраст. Дотук добре. Още по-добро беше началото на „Възвишение“ – дълъг епичен кадър, небе, птица, от птичи поглед се взираме в лицето на актьор с очи на хъски… ”возвисяваме се” в почти единственото за този филм „единство“ на звук и карт…