Наскоро Регионалният исторически музей (РИМ) – Плевен, обогати фонда си с ценно постъпление от семейния архив на Мария Атанасова, потомка на видния и родолюбив Хаджипаков род в Плевен. Това е снимка на семейството на българския будител Нестор Марков, възрожденски просветен деец и общественик, главен учител в Плевен в периодите 1867-1870 г. и 1972-1973 г. С неговото име и дейност е свързан подемът на учебното дело в Плевен и близките села, което той реформира, създаването на читалище „Съгласие“ в града на 1 октомври 1869 г. и първите стъпки на театралното дело – поставената под негово ръководство и играна от учениците му първа театрална постановка в града „Многострадалната Геновева“ на 25 декември 1869 г.

Любородни плевенски граждани, събрани от учителя Нестор Марков, създават най-старото читалище в региона – „Съгласие“

Любопитни факти за родословното дърво на видния плевенчанин и неговата съпруга разказа завеждащият отдел „Нова и най-нова история” в РИМ – Плевен, Нели Дакова.

На снимката е съпругата на Нестор Марков Екатерина Пакова, с която той сключва брак през 1868 г. – дъщеря на богатия и влиятелен хаджи Константин Хаджипаков. Тя е с четири от шестте им деца – Параскева, Константин, Марко и Светослав. По-късно се раждат Владимир и Иван. Снимката е от 1880-1881 г., когато Нестор Марков е окръжен управител на Стара Загора.

По семейни предания родът Хаджипакови води началото си от рода Кастриоти – българи, живеещи в Албания и неизвестно кога преселили се в Плевен. Най-ранните данни за тях са от 1752 г. В началото на 19 в. сред първенците в града се издига хаджи Пако (1770-неизв.). Крупен соватчия, отглежда добитък за клане и износ на турския пазар, най-вече за Цариградския. Голям дарител на църквата „Св. Николай“. Ползва се с уважение сред българи и турци. Хаджи Пако и жена му Теодора имат четирима сина и една дъщеря, задомени за лични и богати родове. Синовете му Атанас и Константин, подпомогнати от баща си, се залавят с търговия на добитък, зърнени храни и други стоки. Собственици са на значителна земя и недвижими имоти.

Атанас Хаджипаков довежда невеста от Търново – Елена Славова. Имат шестима синове и една дъщеря. Живели заедно със снахи и зетьове. Децата не поемат бащината търговия, а се насочват към училищата. Трима от синовете му стават учители, единият от които – Иван Хаджипаков, е избран за секретар при основаването на Плевенския частен революционен комитет. По-късно става свещеник, като единствено той в града е четял евангелието на трите езика: църковно-славянски, старогръцки и староеврейски.

От синовете на Анастас Хаджипаков специално място заема третият – Костаки Атанасов Хаджипаков (1845-1867), първи братовчед на Екатерина Пакова. Остава в историята на Плевен и България като участник писар в четата на Филип Тотю. Загива едва 22-годишен.

За успеха на делото той дава целия си капитал – 200 златни маджарски наполеона. Преминала в България на 17 май 1867 г.  и придвижвайки се към Търново, четата води тежко сражение на 20 май при с. Върбовка с преследващата я турска потеря. Ранен и заловен, Костаки Атанасов Хаджипаков е обесен в Русе на 11 юли 1867 г.

За смелото му и достойно държание свидетелства Никола Обретенов: „…Целият град се беше стекъл да гледа бесенето. Костаки беше красив млад момък с черна брада. Беше бодър, смело се качи на бурето, метна въжето на врата си, ритна бурето и увисна на бесилката…“.

Героизмът на четниците направил силно впечатление на съвременниците. Година по-късно румънският писател драматург Йоргу Караджале съставя мелодрамата „Сражението на българите с турците при Върбовка и обесването на Константин Българина в Русчук“. А през 1907 г. на тези събития посвещава драматична творба „Свобода или смърт“ плевенският автор Юрдан Кантарджиев, главен герой в която е Костаки х. Паков.

Бащата на Екатерина (Тина) хаджи Константин  Хаджипаков (1802-1885) развива разнообразна стопанска дейност и се утвърждава като виден стопански и обществен деец в Плевен. Крупен търговец на добитък, зърнени храни и животински продукти в Турската империя. Изнася кожи, мед, восък и др. в Европа. Внася в града всевъзможни колониални и фабрични европейски стоки. Поддържа делови контакти със 124 души от 34 селища в страната, Цариград, Виена и Мала Азия. Занимава се с лозарство, винарство и кръчмарство. От 1852 г. става закупчик на беглика и десятъка в плевенската каза (административна единица).

С цялостната си стопанска дейност Константин Хаджипаков, заедно с други плевенски първенци, спомага за превръщането на града в един от най-големите търговско-производствени центрове в Северна България.

Член
на плевенската община от 1931 г., той се включва в цялостния
обществено-просветен живот на града.

От 40-те години на 19 в. е училищен настоятел. Грижи се за наемането на способни учители, сред които са Емануил Васкидович и Нестор Марков, който му става зет и среща в лицето на своя тъст пълна подкрепа в своята училищна и просветна дейност. Като църковен настоятел взема дейно участие в църковните борби за отхвърляне властта на Цариградската гръцка патриаршия и независима българска църква, заради което през 1861 г. е задържан заедно с други плевенски първенци и откаран във Видинския затвор, където лежал 6 месеца.

Щедър дарител, хаджи Константин Хаджипаков подпомага издаването на възрожденски книги и съдейства за развитието на учебното дело в града.

Със съпругата си Парашкевица, дъщеря на друг богат плевенски търговец – хаджи Тодор Живков, имат 7 деца – двама синове и пет дъщери.

Първородният Иванаки (1839-неизв.) става търговец, а след Освобождението – директор на Врачанския затвор.

Най-малкото им дете Христо (1859- 1941) завършва първия випуск на Военното училище в София 1879 г., а след това Военна академия в Москва. Сражава се в Сръбско-българската война като командир на 4-а дружина от 6-и пех. Търновски полк. За големи заслуги е награден с орден „За храброст“. През 1886 г. участва в детронирането на Княз Александър Батенберг, за което е уволнен от армията. Емигрира в Русия и до 1898 г. служи в руската армия. Връщайки се в България, става командир на 9-и Пловдивски и 19-и Шуменски полк. По време на Балканската война е командир на 2-ра бригада от 6-и пехотен Бдински полк. Достига до чин генерал-майор.

Дъщеря им Екатерина (Тина) активно участва в обществения живот на столицата, където семейство Маркови се установява през 1887 г. Тя е член на настоятелството и секретар на дружество „Майка“, основано и ръководено от Екатерина Каравелова. Носи буйния характер на Хаджипаковия род и в едно писмо от май 1904 г. до Григор Начович (по това време дипломатически представител в Цариград) Нестор Марков споделя, че съпругата му се намира на бойните полета в Манджурия. А тогава се води Руско-Японската война 1904-1905 г.

Децата
на Екатерина и Нестор Маркови, възпитавани в дух на родолюбие, получават добро
образование и се реализират в различни сфери на живота в следосвобожденска
България

Светослав (1874-1961) участва в Балканската война като редник в 41-ви полк.  Ранен е в тежките боеве при Чаталджа. Работи в Министерството на подземните богатства. През 1914 г. получава концесия за добив на въглища в землището на с. Чукурово. Мината тържествено е открита в присъствието на Цар Фердинанд. Индустриалец и предприемач, той разработва и увеличава производството на лигнитни въглища до 1947 г., когато мината е национализирана.

Константин (1878-1957) завършва медицина в Москва през 1903 г. През 1905 г. е експулсиран в България заради участие в първата руска революция. Като военен лекар участва в Балканската (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Д-р Константин Марков е един от родоначалниците на борбата за унищожаване на маларията в България. Заради продължителната му научно-изследователска работа, посмъртно през 1958 г. му е дадено званието „заслужил лекар“.

Марко (1880-1903) като студент трети курс по математика в Софийския университет взема участие като доброволец четник в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. за освобождението на Македония. На 8 април четата на Никола Дечев води тежко сражение с редовна турска армия, в което загива Марко. Брат му Владимир си спомня, че скоро след това съобщават, че главата на Марко, набита на кол, се разнасяла на показ из Тиквешко (Вардарска Македония).

Владимир (1883-1962) завършва ветеринарна медицина в Мюнхен и Берлин (1904-1908), специализира в Швейцария и в института „Роберт Кох“ в Германия (1910-1912). Доктор на Берлинския университет (1911). Като военен лекар участва в Балканската и Първата световна война. Основател и завеждащ от 1921 до 1958 г. на Катедрата по бактериология и серология в Медицинския факултет на Софийския университет. Той е един от основоположниците на медицинската и промишлена микробиология в България. Автор е на над сто научни труда, учебници и статии в областта на микробиологията и серологията. От 1926 г. е професор, а от 1952 г. е академик.

Иван Марков (1886-1965) завършва право в Софийския
университет. Работи като съдия и прокурор в различни градове. След
пенсионирането си е адвокат на свободна практика в София.

Параскева (1872-1965) завършва френски пансион в Цариград.
Владее перфектно френски, свири на пиано. Ценен помощник е на баща си в
работата му по френските речници.

Поколенията на Хаджипаковия род създават здрави и многодетни семейства. Едри, издръжливи българи и дълголетници, трудолюбиви и предприемчиви, те дават труд, сили и мисъл за своя род и родина. Отглеждат, възпитават и изучват  достойни български граждани.

Още от 40-50-те години на 19 век в рода почти няма неграмотни, а след 70-те години на века повечето момчета завършват средно или висше образование у нас и в чужбина. Най-често срещаните професии са медицина, инженерни специалности, фармация, учителство, банково дело. В политическия живот след Освобождението се очертават като русофили, но и ревностни защитници на националните интереси на България. От войните за национално обединение мнозина се завръщат с ордени „За храброст“.

Материалът Страници от историята: Нестор Марков и Хаджипаковият род е публикуван за пръв път на Новини от Плевен – „BG Север“.