На около 14 километра от Ловеч, близо до село Деветаки, се намира Деветашката пещера. До нея се стига по пътека, обрасла с трева и храсти. Не е зле преди човек да реши да посети пещерата, да се облече и обуе както трябва, още повече, че не е изключено да види по пътя си змия, или пък тя да се увие около крака му (както се случи на мен). След 20-минутен пешеходен преход пред очите ти се разкрива една от най-величествените гледки – входът на Деветашката пещера – най-големият вход на пещера в България. Пещерата е примамлива и същевременно малко страховита, което още повече усилва желанието ти да проникнеш в нея, да я опознаеш. След жегата и ужилванено от копривата, вътре е истинска благодат. Температурата в пещерата е с около 10 – 15 градуса по-ниска от тази навън. Още с влизането чуваш странни звуци. Оказва се, че това е гласът на птиците, за които Деветашката пещера е дом – писукането на прилепите, гукането на гълъбите, трепетът от прелитащите криле на други птички. Всички те са избрали да живеят тук, разпределили са територията си и съжителстват в мир и разбирателство.

Влизането в пещерата е своебразен шок за хората. Защото тук откриваш колко си малък, че си наистина дете на майката земя. Същевременно се чувстваш уютно, като в майчина утроба. Слънчеви лъчи галят скалите, а изумителната игра на светлосенките е уникална. Вдигаш погледа си на около 60 метра нагоре и виждаш невероятните седем очи на Деветашката пещера. Това са отвори в нея, някои по-малки, други по-големи, но всичките невероятни. Ромонът на малката рекичка, която извира от дълбините на пещерата и се разстила в нейния вход, изпълва със спокойствие.
В един момент чувството на страх напълно изчезва и човек е сякаш наистина у дома си – приютен, защитен, с ясно съзнание и отворени сетива. Усещаш се част от по-голяма сила, от житейската история. Защото в Деветашката пещера може да се проследи историята на човечеството от най-дълбока древност. Всички предимства на пещерата, заедно с наличието в съседство на река, гори с дивеч, плодородна местност, удобна за отбрана, са направили от нея място за живеене от много, много векове назад.
Най-ранните следи от човешко присъствие и живот в нея са от средната старокаменна епоха преди около 70 хиляди години преди Христа. Най-вероятно първите обитатели на пещерата са били неандерталци, които изработвали своите оръдия от камък, като го изостряли чрез очукване на върха. Хомо сапиенс фосилис (разумен изкопаем човек) се заселил в пещерата след неандерталците – 13 хиляди години преди Христа. Тогава той изработвал своите оръдия от слонова кост. Деветашката пещера е известна преди всичко с откритията, направени в нея по останки от времето на неолита. Тогава хората са населявали почти цялата й площ. Сред откритите от онова време находки са керамични съдове, каменни и костени оръдия, медни шила, кукички за въдици, дребни фигури от глина. От края на каменната епоха и началото на бронзовата е и най-ценното откритие в пещерата. То е направено през 2004 г. от Венцислав Гергов и Мая Валентинова. Откритието е древно погребение и останки на млад индивид от далечната епоха. Ето как описва откритието авторката Катя Соколова: „Този период от живота на праисторическия човек може да се види от един интересен ъгъл. А именно един религиозен акт, твърде рядък за селищата под открито небе, но засвидетелстван в някои пещери – погребение на млад индивид в рамките на жилището, в близост до пещта.
Откривателите намират най-неочаквано до пещта с глава на северозапад, полегнал на лявата страна, със свити крака в позата на дете в утробата на майката, човешки останки на млад индивид. Този обред е извършен точно до самата северна стена на пещерата. Праисторическият човек е имал значително по-точен поглед относно обособяването на отделни пространства в рамките на заобикалящата го среда. Пред величието на природата се чувстваш малък и незначителен (сн. авторът)Домът, като почитано място, свързано с култа към предците и домашното огнище, е отдавна известен. Същото се отнася и до пространството на мъртвите членове на общината, които населяват „града на мъртвите“, обикновено намиращ се на запад от селището, където слънцето завършва своя ход. Какво е накарало хората от Деветашката пещера да оставят в рамките на къщата този млад човек, дори след неговата смърт, ние никога няма да разберем. Интерпретациите са многобройни и различни. С натрупването на данни от археологическите проучвания успехите ще бъдат по-големи, но засега можем да посочим преплитането на двата свята – на отвъдното и земното, именно в този обред – да се задържи в рамките на селището един вече напуснал го член на общината. Погребението се датира от самото начало на бронзовата епоха. Пещерата е населявана и през цялата бронзова, и през желязната епоха. През римската епоха в централната част, над изворчето, е изградено светилище. При проучване на останките от сградата е намерена оброчна плочка с изображението на Артемида. В по-късни времена, през Средновековието, Деветашката пещера не е обитавана постоянно. Открити са обаче свидетелства, които сочат, че тя е била добро убежище на хората. Легендите в този край мълвят, че в пещерата са намирали скривалище както хайдути, така и хора, гонени от османските поробители. Цели семейства са престоявали в пещерата месеци, докато опасността отмине. Защо обаче турците не са нахлували в пещерата остава загадка. Мястото е достъпно, но явно не е било нападано.
Пещерата е идеалното убежище, тъй като има два клона, които се разделят на около 200 м от входа на централната зала. Левият клон е дълъг около 2 километра, през него протича малката рекичка, която преминава през централната зала и се влива в Осъм. Десният клон на пещерата е сух и топъл. Входът е с височина около 3 метра и е широк близо 6 метра. Навътре се разширява и образува правоъгълна зала, дълга 50 метра и широка 15 м. Този клон завършва с малка галерия с кръгло помещение, известно под името Олтара.
През 50-те години на миналия век Деветашката пещера става засекретен военен обект. По пътя към нея все още има останки от кулите, построени от военните. Стоят и останките от мост на река Осъм, по който са се транспортирали цистерни с петрол, защото пещерата е била използвана именно за съхранение на горивото от Държавния резерв. В нея още личат петна от петрола, следи от него има и върху камъчетата в поточето. Според слуховете в пещерата дори са влизали самолети. Други пък твърдят, че в нея са правени експерименти с извънземни, трети са категорични, че е съхранявано сирене и други продукти от Държавния резерв. Понтоните, както и бетонните съоръжения на военните стоят и до днес в пещерата. Тя е била идеалното място за съхранение на продукти и горива от Държавния резерв, тъй като е защитена от сателити. Само армията знае какво точно е имало през 50-те години на миналия век в Деветашката пещера.
Тя не е „облагородена“ – няма осветление и по никакъв начин не е улеснено придвижването на посетителите в нея. Това обаче я прави още по-желан обект за хората. Най-често мястото е посещавано от любители на екстремните спортове, които тренират спускане с въже, влизат в клоновете с лампи и специално облекло. Това обаче е абсолютно забранено и е указано с табела на входа на пещерата.
Табелата обаче е изместена от мястото си, вероятно за да успокои нечия съвест. Забраната за практикуване на екстремни спортове е свързана с обявяването на пещерата за защитен обект – природна забележителност. Това означава, че в нея не бива да се нарушават скалните образувания, както се случва, когато хората се катерят или спускат с въжета. И друга забрана има в пещерата – през месеците юни и юли не се допускат туристи, тъй като тогава е размножителният период на прилепите. Пещерата е най-голямото местообиталище на летящите бозайници в Северна България.
Прилепите са защитен вид и не са много добре проучени у нас. В света те са три вида – насекомоядни, плодоядни и кръвосмучещи. Третият вид се среща само в някои страни от Южна Америка. От това обаче симпатичните животинчета са получили страховития си образ на вампири и кръвопийци. В България се срещат насекомоядни прилепи. Те са много полезни, тъй като унищожават голямо количество насекоми, вредители в селското стопанство. Един прилеп с тегло около 15 г изяжда от април до октомври над 8 кг насекоми, в това число и комари. Напоследък прилепите са намерили убежище във фугите между панелите на блоковете. Хората, които имат за съсед прилеп, са установили, че в дома им не влизат комари. В някои страни пък се събират изпражненията на прилепите, от които се приготвят мехлеми и лекарства. Въпреки че имат очи, прилепите различават само тъмно от светло и на практика не виждат. Ориентират се чрез сложна система – ехолокация и по топлината, която предметите и организмите излъчват. С ехолокацията си служат освен прилепите и делфините. Според някои учени подобна система имат и хората. С помощта на ехолокацията летящите мишки разбират дали срещу тях има стена, дърво, насекомо или друг прилеп.
Те са едни от най-древните животни на планетата. За да оцелеят през вековете, им помага и способността им през зимата да изпадат в хибернация.
Телесната температура на прилепа е около 40 градуса. През зимата той си намира убежище, увисва надолу с главата и заспива. Тогава температурата му пада до тази на помещението, в което се намира. Така животното малко по малко изгаря мазнините, натрупани до момента на заспиването, и успява да преживее зимните месеци – от ноември до началото на март. Ако бъдат обаче разбудени в този период от хора или други животни, прилепите имат малко сила да летят. Те губят много енергия за секунди полет, буквално изчерпват жизнените си сили и умират. Прилепите ловуват и са активни нощем. Характерно за тях е, че ако на мястото, където живеят, са усетили един път опасност, те го напускат и не се връщат повече там. Летящите бозайници се оплождат през есента, малко преди да заспят зимния си сън. Семенната течност престоява в женската и малкото се ражда в началото на юни. През първите два месеца от живота то е изключително безпомощно създание и живее на гърба на майка си. Ето защо е и забраната за влизане в Деветашката пещера. Ако майката се стресне от звуци или светлина, тя рязко излита. Малкото пада на земята и умира, тъй като пещерата е висока на места до 60 метра. Освен това прилепите нямат инстинкт и възможност да се връщат и да вземат малкото, което е паднало на земята. Така, дори да оживее от падането, то умира от глад. Прилепите са защитен вид не само в България, но и в цяла Европа. У нас обаче те все още имат, макар и малко на брой, места, в които са намерили нормални условия за живот. Едно от тях е и Деветашката пещера. Експертите обаче са категорични, че забраната за влизане в нея не се спазва стриктно от хората. Често тук идват любители на екстремни спортове, както и групи туристи, и то точно в периода на забраната. Никой не си прави труда дори да прочете табелата на входа, в която изрично е указано какво не трябва да се прави в пещерата. Едно от нещата, които са строго забранени, е паленето на огън. Оказва се обаче, че това най-редовно се прави. И ако нашите предци са оставили следи от своето развитие, ние най-често оставяме след себе си боклуци – кутии от цигари, бутилки от минерална вода или бира.
„Деветашката пещера е красиво място, което всеки трябва да посети, но за жалост много пъти забравяме, че нашата раница е и нашето кошче за отпадъци. Съответно трябва да си прибираме и изнасяме всичко, което остава от нас – бутилките, хартиите, за да остане обектът чист и да се радват и други хора на него“, казва Иво Вутов – експерт от РИОСВ – Плевен. Глобите за нарушителите не са ниски – от пет до десет хиляди лева, но контрол не може да бъде упражняван всеки ден. И много хора използват точно това. Има случаи, в които дори неподготвени туристи, без екипировка и осветление, влизат в разклоненията на пещерата, като буквално рискуват живота си, твърдят експертите.
Пещерата е все по-посещавана от туристите. Една от причините за това е и фактът, че тя е близо до друга природна забележителност – Крушунските водопади, които се намират непосредствено до село Крушуна. Странното име на селото идва от вид сокол, който обитава тези места. Крушунските водопади са най-голямата водна травертинова каскада с много прагове, водни басейнчета, своеобразна растителност и бигорови скали. Най-големият водопад е с височина 15 м. Местността е изключително красива и една от най-посещаваните туристически атракции. Тук се намира и най-голямото подземно езеро, около 800 м. То е любимо място за любителите на екстремните спортове. Една от забележителностите е пещерата Водопада. Галерията е покрита в образувания, наречени „лунно мляко“ и контрастът с кафеникавия свод прави гледката невероятна. Изворната вода прорязва малката равнина пред пещерата и се спуска от височината. Надолу кристално чистата вода преодолява още препятствия и образува по-малки терасовидни водопади. За разлика от Деветашката пещера Крушунските водопади са пригодени за посещения. Построени са мостчета и парапети, има и кътове за пикник.
Тези две природни забележителности – Крушунските водопади и Деветашката пещера, превръщат района в привлекателен обект за много хора, особено в почивните дни. Местните управи са решили дори да кандидатстват по проект, който би позволил развитието на туризма в региона и облагородяването на местата, посещавани от хората.

Източник: bgsever.info.

Материалът Дестинации: Разходка до Деветашката пещера е публикуван за пръв път на Новини от Плевен – „BG Север“.