Първата и Втората световна война сблъскват жената и с нови отговорности. Военните действия ги карат да заемат опразнените места на повиканите на фронта мъже. Усилията на държавата за модернизация и справяне с икономическите цели от този период се характеризира със сравнително бързото навлизане на жените като работна сила.

Едновременно с това в цяла Западна Европа жените се включват активно в обществения живот и политиката, участват в авангардни художествени течения, издават книги, въпреки реалните препятствия и дълбоко вкоренените предразсъдъци.

През 20-те и 30-те години у нас значително се увеличава броя на жените, решили да се посветят на професията „художник“. Още през 20-те години женските периодични издания не спират да стимулират изявите на българската жена в културната сфера. Това отчетливо продължава и през 30-те години.

През 1927 г. с началото на провеждане на общите художествени изложби все повече български художнички завоюват нови полета за реализация. Връхна точка на техните изяви в обществения живот се превръщат 30-те години, в чиято сложна обстановка се формират и израстват едни от най-известните жени в полето на изкуството ни от модерния период.

Примерите, които даваме в този текст, са най-вече от този период, заедно с една художничка, която пък е родена през 1928 година и се развива през време на цензура и забрани – Лика Янко. Първата й изложба е спряна преди самото откриване, с обвинението, че в нея фигурират две картини, които не са одобрени от Художествения съвет. Тя оспорва това твърдение, но въпреки това изложбата не вижда публика.

Елена Карамихайлова е родена на 6 декември 1875 г. в Шумен и се явява една от първите български художнички в Следосвобожденска България.

Произлиза от семейството на известен търговец. Неин брат е известният хирург Иван Карамихайлов, а племенницата й Елисавета Карамихайлова е сред основоположниците на атомната физика в България.

Елена Карамихайлова завършва Нанчовото училище (днес ПМГ „Нанчо Попович“) в родния си град. Родителите й — просветени и будни българи — държат на доброто образование на дъщеря си и я изпращат в американския Робърт колеж в Цариград, който тя завършва през 1895 г.

Елена Карамихайлова, „Пред огледалото“

Пет години по-късно Карамихайлова заминава за Мюнхен, за да учи живопис в Академията за изобразителни изкуства – последователно при проф. Хенрих Книр, Анджело Янг и Християнс Ландербергер.

Интересното е, че в периода, когато тя е в Германия, 1900-1910 година, водещата тенденция в западното изобразително изкуство е експресионизмът, но Карамихайлова избира да твори в считания вече за отживелица импресионизъм, който обаче най-точно отговаря на темперамента и чувствителността на младата художничка.

Елена Карамихайлова, „Момиче с котка“

В традициите на импресионизма, много голяма част от картините й са нарисувани под открито небе. Характерни за платната на Карамихайлова са леката носталгия, струите от светлина и въздушност, както и дълбокият психологизъм и интимност на портретите. Сред най-известните й портрети от този период са на сестрите й Райна и Елисавета, картините „Пред бала“, „Пред огледалото“, „Пред пианото“, „Пролет“, „Оптимизъм“. Рисува и един свой автопортрет с четка в ръка.

Елена Карамихайлова, „Пред бала“

При завръщането си в България през 1910 година, Карамихайлова става член на наскоро създаденото дружество „Съвременно изкуство“ и участва в множество изложби в страната и чужбина. През 1914 година се отправя към Франция, но началото на Първата световна война я спира край бреговете на Боденското езеро, където тя остава в продължение на шест седмици. Там създава една от най-известните си творби „Край езерото“, типична за нейния импресионистки период.

По време на войната нова тема навлиза в творчеството на Елена Карамихайлова – темата за майчинството, пресъздадена в платна като „Българска мадона“, „Майка“, „Писмо от фронта“, „Селянка от Земен“. В продължение на дълги години художничката ежегодно прекарва по няколко месеца в село Земен и рисува там още много картини: „Деца от Земен“, „Овчарки“, „Из дефилето на Струма“, „Две сестри“. През целия си творчески път Карамихайлова рисува и натюрморти с цветя.

През 1946 г. е удостоена с орден „За граждански заслуги“.

Елисавета Консулова-Вазова е другата известна сред първите български художнички. Родена е на 4 декември 1881 г. в Пловдив. Неин съпруг е Борис Вазов, най-малкият брат на писателя Иван Вазов.

Елисавета Консулова-Вазова, „Пролетен букет“

През 1902 г. завършва втория випуск на Рисувалното училище в София, специалност живопис в класа на Ярослав Вешин. Между 1909 г. и 1910 г. специализира портретна живопис в Мюнхен, в академията на Дружеството на жените художнички.

Елисавета Консулова-Вазова, „Бегонии“

Първата й изложба през 1919 г. в София е и първата самостоятелна изложба на жена художничка в България. Следват изложби в Прага (1931), Пилзен и Братислава (1932), както и отново в София през 1934 и 1956 г.

Основен жанр в творчеството на Консулова-Вазова е портретът. Тя също рисува с маниер, близък до този на импресионистите и много от платната й отново са нарисувани на открито. Предпочита техники като пастел, маслени бои и акварел. Позират й Стоян Михайловски (1918), Борис Вазов, Христо Стамболски и Добри Христов (1919), Иван Вазов (1920), Александър Божинов (1925), Кирил Христов, арх. Атанас Донков, както и редица български актьори: Драгомир Казаков, Елена Хранова, Марта Попова, Ирина Тасева, Спас Джонев. Оставя много картини на цветя. Освен това е и първата българска художничка, рисувала голо тяло.

Елисавета Консулова-Вазова, „Букет с рози“

Консулова-Вазова е сред основателите на дружеството „Родно изкуство“. Развива обществена дейност като редактор на сп. „Беседа“ (1934-40) и сп. „Дом и свят“ (1940-43); сътрудничи на сп. „Художник“ и сп. „Изкуство“ с художественокритични статии за българското и западноевропейското изобразително изкуство.

През 1961 г. е удостоена с орден „Кирил и Методий“ — I степен.

Екатерина Савова-Ненова

Екатерина Савова-Ненова

Екатерина Савова-Ненова е българска художничка, автор главно на портрети, пейзажи и натюрморти. Тя е родена през 1901 година в София. През 1925 година завършва живопис в Художествената академия при Никола Маринов. През 1928 г. сключва брак със своя състудент от академията Иван Ненов.

Екатерина Савова-Ненова, Автопортрет, 1926

Била е член на Дружеството на независимите художници. През 1937 г. печели сребърен медал за дамски портрет на Световното изложение в Париж. От 1942 до 1962 г. е преподавателка по рисуване в Института за подготовка на детски учителки в София. От 1943 до 1958 г. има няколко самостоятелни изложби. Умира през 1980 година в София.

Маша Живкова Узунова е българска художничка и втора съпруга на художника Дечко Узунов. Маша Живкова следва в Мюнхенската художествена академия в периода /от 1923 г. – до 1925 г./ при професор Хаберман и професор Барнсон. През 1929 година се завръща в София и записва специалност „Живопис“ в Национална художествена академия в София, при професор Стефан Иванов. Тя е член е на дружество „Родно изкуство“, но през 1950 година се установява в Белград. Работи основно портрети, пейзажи, фигурални композиции с характерна лична атмосфера.

Маша Узунова, „Момиче“

Маша Узунова, „Три българки“

Вера Лукова е родена на 1 март 1907 година в Пловдив. Завършва живопис в Художествената академия при проф. Борис Митов. Твори в областта на портрета, пейзажа и фигуралната композиция. Утвърждава се като сериозен автор през 30-те години. В ранните й творби формите са обобщени, подчертани и графични, постигнати с техника, която напомня мокрото фреско. После колоритът й постепенно става по-ярък. През 1931 г. е наградена с Държавна награда за живопис.

Вера Лукова, „Жена с ютия“

Вера Лукова, „Ученик“

Вера Лукова, „Край реката“

Васка Емануилова е първата жена, оставила трайна диря в българската скулптура.

Родена е през 1905 г. в село Комщица, Годечко. През 1927 година завършва Държавната художествена академия, където нейни преподаватели са професор Иван Лазаров по скулптура и професор Цено Тодоров по рисуване. Тъй като първоначално няма собствено ателие, до 1931 година остава да работи в академията в ателието на проф. Марин Василев. През 1939 година провежда тримесечна специализация по скулптура в Париж.

Васка Емануилова, Детски портрет, бронз

Още от момента на завършването си Емануилова взема участие в изложби на жени-художнички. През 1931 година става съосновател и член на Дружеството на новите художници и участва в много от организираните от него колективни художествени изложби.

Васка Емануилова, Глава на бащата на В. Емануилова, бронз

Емануилова работи с гипс, бронз и теракота (печена глина), основно в областта на малката пластика в жанровете голо тяло, историческа и битова композиция и най-вече портрет. Създава скулптурни портрети на свои колеги и съвременници: поета Николай Хрелков (1932), художниците Илия Петров (1924), Георги Машев (1928), Борис Елисеев (1934), Васил Стоилов (1937), Стоян Венев, Иван Ненов, Ненко Балкански, керамика Стефан Димитров (1931).Известна е и със своите женски и детски портрети и еротични серии.

Освен с кавалетно изкуство, Емануилова се занимава и с изпълнението на монументални творби като увенчаващата композиция на Паметника на Съветската армия в София, през 1953 година.

На 4 февруари 1985 г. Емануилова дарява на Софийска градска художествена галерия 90 свои скулптури, 48 акварели и 35 рисунки. Умира на 11 юли същата година. След смъртта на Емануилова СГХГ открива постоянна експозиция с нейни творби във филиал на ул. „6-ти септември“ № 9. Поради реституция филиалът е затворен в продължение на 12 години, но през декември 2006 година е възстановен като галерия „Васка Емануилова“ на бул. „Янко Сакъзов“ № 15.

Освен на Столичната галерия, творби на Емануилова са притежание и на Националната художествена галерия, художествените галерии в Пловдив, Русе, Варна, Добрич, Бургас и частни сбирки в България и по света.

Вера Недкова е родена в Скопие през 1908 година. След като градът попада в границите на Сърбия, емигрира в България. През 1923 г. учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов, но на следващата година заминава за Виена, където през 1930 г. завършва Държавната художествена академия (Майстершуле), специалности живопис и реставрация. Работи за кратко във Флоренция, където изучава творчеството на Джото, Мазачо, Пиеро дела Франческа, а през 1934 г. се връща и установява в България. През същата година става член на Дружеството на новите художници и взема участие във всичките му изложби.

Вера Недкова, „Акт-на-лунно-осветление“, 1953

Художественото наследство на Недкова е богато и разнообразно: живопис, графика, офорти, ескизи, малка пластика. В ранния период на творчеството си, 1930 – 37 г., Вера Недкова рисува основно фигурални композиции и портрети. Предпочитани техники са пастелът и температа. В по-късните си работи залага на маслените бои и основното й изразно средство става колоритът. Рисува пейзажи, натюрморти, селски бит, голо тяло. В периода 1946 – 1961 г. работи в Националния археологически музей като реставратор и консерватор.

Вера Недкова, „Интериор“, 1945

Участва в общи художествени изложби на СБХ и в над 15 изложби на български художници в чужбина. Нейни платна са притежание на български галерии и частни колекции по света. През 1965 г. издателство „Български художник“ публикува книга за Вера Недкова с автор Драго Джидров.

Вера Недкова, „Разходка в Евксиноград“, 1938

През 1995 г., година преди смъртта си, Недкова завещава на държавата в лицето на НХГ своя апартамент в София, цялото си имущество и творби: 117 живописни творби и 1282 рисунки, 57 икони, съдове и малка пластика. През 2004 г. в дома й е открит музей на художничката.

Лика Янко е родена в София на 19 март 1928 г., а семейството й са преселници от Албания.

Учи във Френския колеж в София и там за първи път се запознава с творчеството на художници като Сезан, Ван Гог, Гоген, които по-късно оказват влияние върху творчеството й. През 1946 г. постъпва в Художествената академия със специалност живопис в класовете на проф. Дечко Узунов и проф. Илия Петров, но така и не се дипломира.

Лика Янко, „Двама влюбени“

Както споменах по-горе първата й самостоятелна изложба през 1967 г. в София е подложена на критика и преждевременно прекратена. Лика Янко продължава да рисува, но не излага платната си до 1981 г., когато получава покана за изложба лично от Людмила Живкова. В средата на 1970-те нейните картини започват да се купуват от чужди посолства и получават високата оценка на европейските галеристи.

Лика Янко, „Две жени“

За целия си живот Янко прави едва 7 изложби, като умира (от пневмония) няколко дни след откриването на последната от тях – във варненската галерия „Кавалет“.

Лика Янко, „Родопчанки“

Приживе подарява 82 платна на Софийската градска художествена галерия. Всъщност дарените картини са 80 на брой, но за две от тях („Натюрморт“ и „Пейзаж“) впоследствие през 2004 г. се разбира, че са двустранни.

В картините й преобладава белият цвят, защото според художничката това е цветът на бога. В тях тя често инкрустира мъниста, копчета, конопени въжета, гайки, стъкълца, камъчета.

Източник: Seen bg