Така нареченото „обръщане към пърформанс“ във визуалните изкуства възприема различни (анти)театрални и драматургични стратегии като времеви цикли, плоски структури, участие на публиката или безкрайни списъци с препратки и прехвърляния от една медия към друга – за да се даде възможност на посетителите да влязат/излязат от творбата, когато пожелаят, и да избегнат класическата структура и обстановка. Ларс Нордби някак едновременно продължава и подкопава тези традиции с последната си изложба в Кредо Бонум.

През 1980 г. Училището по изкуства „Тиш“ на Нюйоркския университет заменя думата “theatre” („театър“) с думата “performance” („пърформанс“), означавайки така промяна, последвана от множество университети, чрез която се разширява безкрайно полето, в което пърформансът се артикулира не само като естетическа и художествена практика, но и като ежедневна обществена реалност – полови роли и изграждане на идентичност, политически речи и протестни митинги, религиозни ритуали и обществени прокламации и т.н. Какъв по-добър начин да се илюстрира тази промяна от присвояването и възпроизвеждането на български театрален учебник от 1983 г. – „Основи на сценическия бой“ – съпоставен с експерт по самозащита, поканен като изпълнител на живо в пространството на галерията за цялото времетраене на изложба, вдъхновена от феномена „астротърфинг“? (Всъщност в ролята си на посетители проверявате ли как се финансира изложбата?).

България наистина е страната на астротърфинга – дори и не всички да знаем значението на думата (аз не го знаех), ние го преживяваме и сме го усвоили като ежедневна практика. Разделено общество с дълбоки травми и повредени политически и морални компаси, място, където всеки протест има свой контрапротест, където партиите организират привърженици с автобуси и ги водят на централни площади, където една серия от самозапалвания е толкова нормализирана, че не може дори да свали провинциален кмет, и където нивата на обществено недоверие са толкова високи, че хората вярват и в най-налудничавите конспиративни теории.

Движещото се човешко тяло е в центъра на изложбата на Нордби в този контекст – живото тяло и фотографираното тяло, историческото тяло и съвременното тяло, тялото в защита и тялото, което учи и споделя, където границите между реалността и измислицата, истината и лъжите, изкуството и животът са размити. Присвоената книга „Основи на сценическия бой“ се състои от инструкции как да направим така, че изкуственото да изглежда реално на сцената. В същото време инструкторът по самозащита става двусмислена фигура, превърната в измислена и изкуствена в контекста на изложбата и транспонираща своята практика, разглеждана като естетическо изпълнение (само актьор ли е той или е истински?). Неговите умения едновременно са неутрализирани в белия куб на галерията и в същото време се предават на зрителите, които след това потенциално могат действително да ги използват в публичното пространство и ежедневието.

В новия си документален филм “Why We Fight” с фотографа Мириам Дефринт, белгийският хореограф Ален Плател изследва разрушителните сили, които сякаш ни водят към война, чрез сценични изобразявания на битка. Във филма се твърди, че човечеството всъщност никога не е живяло в мир, защото конфликтът е част от природата на човека. Макар това вероятно да е вярно, начинът, по който войните, държавите и производителите на оръжие са преплитат или по който икономическите кризи движат националистическите тенденции, остават скрити. Мислейки за изложбата на Нордби, се чудя какво можем да научим от естетическите практики в пространството на галерията и как това функционира като политическа стратегия в ежедневната ни обществена реалност. Срещу кого трябва да се борим? Какво отстояваме и защо?

---

Ларс Нордби (р. 1988, Норвегия) живее и работи в Хамар, Норвегия, и Велико Търново, България. Нордби притежава магистърска степен в Националната академия на изкуствата в Осло, Норвегия (2016). Неговата художествена практика се развива около фотография, пърформанс и арт инсталации. Позовавайки се често на театралната естетика и театралността на ежедневието, Нордби се занимава с човешката обсесия за идентичност и идеологическа принадлежност. Самостоятелните му изложби включват: White Card Wardrobe Plot at Gallery Reneenee, Амстердам (2021); Zinc White Lard at Galleri Sol, Денмарк (2021); Dubious Chalk Circle, Археологически музей, Велико Търново, (2019); Old Laughter and Synonyms for Actors, изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Велико Търново (2018); Tango, or Echoes of Conditional Self-Assertion at Kunstnernes Hus, Осло, Норвегия (2016); Dear Hilesh at Chicago Art Department, Чикаго, USA (2015); and To Tole, Биенале Познан, Полша (2015).
Ларс Нордби управлява и галерия за съвременно изкуство Heerz Tooya във Велико Търново.

---

Изложбеният проект е подкрепен от OCA – Офис за съвременно изкуство в Норвегия.

Визия: Пол Вогенрейтер