На 18 ноември 2021 г. се навършват 130 години от рождението на класика на морския пейзаж в българското изобразително изкуство Георги Велчев. Изкуството и живота на забележителния художник представя изкуствоведът Румен Серафимов, който е най-сериозният изследовател на живота и творчеството на Георги Велчев. През 1996 г. той възстановява музея на художника, систематизира и популяризира колекцията от живописни картини и рисунки, а през 2016 г. създава представително монографично издание за неговото изкуство.

През 1996 г. имах щастливата възможност да възстановя изоставения от много години музей на Георги Велчев в неговата родна къща. Когато проучвах наличния фонд от творби, за да съставя новата експозиция, пред мен започнаха да се явяват неподозирани като естетическа и културна стойност свидетелства за един вълнуващ, изстрадан и силно креативен живот. Тогава открих гвашовите рисунки и двете маслени платна, създадени във Франция и Германия и по чудо стигнали до нас. Непоказвани дотогава, те осветяваха художника с много по-различна и ярка светлина, превръщаха го в европейски артист и новатор за българското изкуство. През следващите години Георги Велчев постепенно възкръсваше от дълбоката забрава. Неговият музей във Варна заживя пълноценно и стана любимо културно средище за духовните хора, за създаващите и обичащите изкуството. Голямата представителна изложба от 100 негови творби в Националната галерия през 2016 г. предизвика силен интерес, високи и възторжени оценки и прозвуча като официалната, дълго чакана и желана реабилитация на този класик в българската живопис.

На 18 ноември 2021 г. се навършват 130 години от неговото рождение и аз ще припомня за уникалната му артистична съдба, за необикновения му житейски и духовен път по света и за високоестетичното изкуство, което той създава въпреки обществените и личните колизии.

Роден е през 1891 г. във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница – факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Според собствените му екзалтирани впечатления, документирани от биографа му Вичо Иванов, срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 г. започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Междусъюзническата и Първата световна война обаче го прекъсват на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта, където дори попада във френски военнопленнически лагер. Поради това той завършва следването си едва през 1919 г. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява стабилните академични основи и професионални умения в живописта.

Но младият художник тръгва по друг път, различен от академичния реализъм и обвързаността с традиционната естетика. Още в най-ранните си творби Велчев проявява склонност и вкус към една по-модерна и освободена живописна образност, която гравитира към импресионистична и символистична стилистика. Няколко чудесни камерни творби от 1917, 1918 и 1920 г., изобразяващи бойни скривалища и наблюдателници, и изпълнени в обичаната от него гвашова техника, доказва това твърдение.

Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 1910-те и в началото на 1920-те години се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. Почти всички от тази общност са получили образованието си или са специализирали в големите културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най-страстният привърженик на модерната естетика и особено на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване.

Сигурно точно поради това той заминава през 1920 г. за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат потвърдени със сигурност. Но великолепните маслени и гвашови творби, създадени в Париж между 1920 г. и 1922 г., показват привързаността му към естетическите принципи на Бонар и Набистите. Превъплъщение на тази естетика се открива в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изпълнени в изящен поантилистичен стил, носещи лирични настроения и едно особено, самотно тайнство. То ще присъства по различен начин в почти всички негови работи и по-късно. Всъщност поантилистичният характер на поредицата пейзажи от красивия парк Монсо се отнася преди всичко до начина на живописно изграждане, до употребата на изящните и деликатни цветни мазки, които превръщат картината в подвижна, пулсираща образна среда. Тя притежава някакви реални очертания, но е силно условна, чисто живописна и напълно автономна като пластична форма. От Пиер Бонар и Набистите той възприема по-скоро отношението и чувството към изобразяваната природа, романтичния дух и тъжната красота в артистичното преживяване, естетското любуване и съзерцателното настроение в избраните пейзажни мотиви.

Творбите на Георги Велчев от парижкия му период са изключително силни и те, въпреки че са създадени извън България и са повлияни от френското изкуство, са изразителен постимпресионистичен, поантилистичен тон в кратковременния български модернизъм от началото на 1920-те години.

Във Франция художникът пътува, прави изложби, продава успешно и получава ласкави критически отзиви. През 1922 г. и 1923 г. той пребивава в Германия – Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре приети изложби в Карлсруе и Висбаден, пътува и рисува в планините на Тирол. От този период са останали гвашови рисунки – няколко великолепни автопортрета, правени в Мюнхен и Берлин, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев преживява нещо много важно както за него като млад художник, така и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер – основател на знаменитата артистична колония във Ворпсведе край Бремен – и пребивава в нея три месеца в края на 1923 г. Оттам е запазен гвашов пейзаж и много ценен, саморъчно написан документ – писмо върху пет 500-маркови банкноти до колегата му Кирил Дюлгеров във Варна, в което той споделя възторжените си впечатления.

Талантливият варненец е забелязан от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към артистична и интелектуална среда, става, макар и за кратко, част от значими културни процеси и обновителни движения.

Изглежда, европейското пространство не му е било достатъчно, защото през 1924 г. Георги Велчев е вече в Ню Йорк, където пребивава до 1931 г. В началото той се препитава като градинар и фабричен работник. Прави осем самостоятелни изложби и участва в четири групови експозиции. Получава добри отзиви, продава успешно, създава и стенописна творба на тема „Войната между Севера и Юга“. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, Квебек, Канада, където прави изложби. Посещава и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща съдба за един художник!

Икономическата криза в САЩ към 1930 г. се отразява зле и на Велчев. През 1932 г. той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на стария континент през 1931 г., успява да подготви и представи две изложби – в Париж и Лондон.

От годините в Америка няма запазени други произведения освен един много изразителен маслен автопортрет, рисуван в Канада, и няколко рисунки. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към историците на изкуството, защото на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, пълни с творби. Голяма част от създаденото от Велчев остава пръснато по света. За щастие при краткото си завръщане в България през 1923 г., преди да отпътува за САЩ, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с около 30 от най-силните му произведения, които го представят като новатор за българското изкуство, обърнат към модерната автономна живопис.

Убеден съм, че няма друг художник в българското изкуство, който да е пропътувал повече страни. Какви ли са вътрешните импулси и сили, които тласкат Георги Велчев да търси постоянно нови територии в света, които да опознава? Една от основните причини в такива случаи е стремежът да избягаш от някаква своя неудовлетвореност, да се изплъзнеш от спохождащата те самота, да преодолееш някаква липса в чувствата и страстите, да заглушиш завладяващата те философска и екзистенциална тъга, да освободиш егото си от неизбежните ограничения и условности, от житейското безпокойство на битието. Основания за наличието на подобна душевна нагласа при Велчев могат да се открият. Независимо че особено като млад той е темпераментен, общителен и артистичен в поведението си – фотографиите ясно свидетелстват за това – със сигурност в него прозира и някаква особена самота, някаква тъга на чувствителния и неразбран артист, някаква вътрешна, скрита драма на умния, проникновен търсач на непостижимата хармония. Тези състояния живеят в почти всички негови творби. Самият той остава сам до края на живота си, както са впрочем повечето хора на духа и изкуството.

Но мисля, че при Георги Велчев действа и друга воля за пътешестване – желанието да опознае повече културни пространства, да излезе от провинциалната тишина и безметежност, да съзерцава на живо природните и духовните феномени, да разбере повече за човешкия и артистичния свят, да се почувства свободен и космополитен. Особеното съчетание на тези два импулса – на творческата самота и неудовлетвореност и на интелектуалната жажда за познание и съзерцание на духовната красота – е в основата според мен на неговия неспирен копнеж да пътува. Затова, когато Велчев се прибира завинаги в България и особено в последните 10 години от живота си, той постепенно помръква и загубва жизнения си дух.

След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. 30-те години на XX век са много добър и успешен период за него. Той е в творческата си сила, натрупал е безценен опит в най-големите европейски и американски центрове на изкуството, общувал е с големи артисти и личности, има вдъхновение и енергия. Приятелските му отношения с Христо Каварналиев и Георги Урумов носят ценни професионални и колегиални преживявания. Те тримата са най-ранните високообразовани, значими художници във Варна. Приятелството между тях става особено важно и спасително в репресивните обществени условия на тоталитарната държава след 1944 г., когато върху тях се стоварва злобата и ненавистта на новите властващи. Но през 1930-те години Велчев е жизнерадостен, общителен и артистичен. Той е приятел и с другия голям маринист – Марио Жеков – с когото общуват още в Париж и с когото правят изложба в Морската градина на Варна в средата на 1930-те години. Няколко запазени фотографии показват как двамата позират с обръснати глави в изблик на радост, самочувствие и артистична свобода. През този период Георги Велчев представя големи изложби във Варна, Бургас и София. Той е добре приет от публиката, творбите му се търсят, получава признание и уважение. Дори Царица Йоана откупува няколко негови картини.

В България Велчев продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места. Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят. Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари порти, на мостове и чешми, на селски и градски улици и къщи. В този тип картини той е съпоставим с художници като Никола Танев и Данаил Дечев.

Най-силно обаче Георги Велчев е привлечен от морето като изобразителен мотив. Той го познава отблизо, вглежда се чрез живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морските вълни и самотния скалист бряг. Тези пейзажи почти никога не са радостни като настроение, в тях витае особено напрежение, някакво драматично предчувствие, а понякога и символистичен дух. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни. Маринистичните творби на Георги Велчев са забележителни в българската класическа живопис и са съизмерими единствено с платната на Александър Мутафов и Марио Жеков.

Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Невероятното усещане за материалност, за субстанцията на сухата скала, морската пяна и водата, за движението на вълните е създадено с лекота, сигурност и умение, които имат само големите майстори. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии свидетелстват за чувствения темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ.

В началото на 1930-те години Георги Велчев създава голяма поредица от пейзажи на Созополското крайбрежие, което той много обича. Скалистите брегове и тихите заливчета на остров „Свети Иван“ го привличат неудържимо и дават образ на едни от най-впечатляващите пейзажи. Въздействието на сухите, остри и насечени скали и реалистичното им изобразяване са феноменални. Художникът ги изследва и показва отблизо. Морската вода достига до тях в някаква особена, наситена тишина и спокойствие. Получава се изразителна антиномия между заредения с напрежение скалист бряг и спокойното море – „Скалист залив на остров Свети Иван“, 1934 г., „Залив на остров Свети Иван“, 1934 г.

В друга голяма серия картини Велчев се любува на нос „Света Галина“ край Созопол. В тях е осезателно чувството за наличието на някакво природно тайнство и сила. Това настроение внася по-категоричен символистичен тон – „Залез при нос Света Галина“, 1936 г.

Крайбрежието на Калиакра е другото място, където Георги Велчев създава изключителни пейзажи. Там морето е много „отворено“, погледът се разстила свободно навътре и нашироко, бреговете са грандиозни и категорично очертани. Затова и пейзажите му от тези места са по-панорамни и обобщени. Те заменят реалистичната достоверност на близкия поглед към созополските скали и заливчета с една по-условна, чисто живописна интерпретация на природната среда. Великолепен пример за този артистичен подход е картината „Калиакра“, 1939 г., в която брегът е положен ясно и чисто като скъпоценна златна жила, светеща в тъмното синьозелено море. Това е една от най-прекрасните творби на Велчев, в която е постигната звучна и богата живопис, вълнуваща със смелия цветен контраст и лаконичната, кристална композиция.

Отново там, на север, край Тюленово се намира един от най-любимите пейзажни мотиви в изкуството на Георги Велчев – магическото природно образувание на скалния бряг, наречено „Арката“. Разбира се, художникът е впечатлен от мистерията на скалния пробив, от мощното движение на разпенените вълни, от усещането за преминаваща енергия през тази странна, стъписваща природна врата, от динамичността на формите и пространството, от отраженията и метаморфозите на слънчевата светлина, от драматизма и богатата символика на това място. Всичко това се открива в един от шедьоврите му – „Арката“, 1942 г.

Има една особена група творби, в които изображението е силно абстрахирано от реалната, конкретна природна среда и придобива интелектуален, тих звук, за който е необходима по-сложна, изтънчена чувствителност – „Зима във Франция“, 1922 г., инв. № 114, „Нощ над река Ропотамо“, 1936 г., „Буря край Созопол“, 1938 г., „Морска буря“, 1942 г., „Мъгла“, 1943 г. Силната условност и енергичният, свободен живописен жест приближават образността до абстрактното. Визуалното въздействие на тези няколко творби е много особено, интелигентно, нестандартно, изненадващо, в някаква степен дори съвременно.

Морските пейзажи на Велчев от последните години на живота му са предимно в тъмни колоритни хармонии. Настроенията и състоянията от трагичното му битие тогава се пренасят и в композициите му. Чувството за безнадеждност и обреченост е силно.

Без съмнение голямото постижение на Георги Велчев в изкуството е морският пейзаж. В този жанр той се издига до върховете на българската класическа живопис и смея да кажа, че става водещ, безспорен авторитет. Но не трябва да пренебрегваме таланта му да създава изразителни и проникновени портрети. Той ги прави през целия си живот – и като млад в своите пътешествия в далечни страни, и по-късно в България. Велчев предпочита да рисува интелигентни, одухотворени лица, хора на духа и на изкуството – художници пред статива, четящи, пишещи и съзерцаващи човешки образи. Но той обича да се вглежда и в своя собствен образ и да създава изразителни автопортрети. В Мюнхен се рисува седнал на масата с книга и бутилка вино – „Автопортрет – почивка“, 1922 г. В Берлин е облечен в червена дреха на Пиеро и се вживява в някакъв свой театър – „Пиеро до прозореца“, 1922 г. В две картини се изобразява заедно с метафоричен образ на смъртта – в „Автопортрет“, 1924 г. е прегърнат от зловещ скелет, а в „Нежелан гост“, 1931 г. до тъжното му лице е приближен череп. Два маслени автопортрета обаче са изключително одухотворени и проникновени. Единият е рисуван в Канада около 1927 г. и показва решителен млад мъж, изпълнен с воля и самочувствие, готов да предизвика всеки, дори и съдбата. Другият е от 1948 г., когато Велчев е вече обезнадежден и разочарован, изразът му е пропит от горчивина и вътрешно страдание, но въпреки това издава непреклонност и артистично достойнство. Тези портрети говорят за два противоположни душевни и екзистенциални свята – младостта и старостта, енергията и безсилието, надеждата и скептицизма, свободата и потискането, живота и смъртта.

В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която отначало работи, тъй като към подобно изкуство почти липсват нагласа и вкус в тогавашната обществена и културна среда. Тя е силно привързана към традиционното реалистично изразяване. За годините след 1944 г. са немислими всякакви модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен период на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават особено обаяние: романтична тайнственост и драматизъм, духовно съзерцание, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът изгражда в младостта си и в Европа, продължават да живеят в картините му, макар и по друг начин и в различна форма.

През последните 10 години от живота си, между 1945 и 1955 г., Георги Велчев се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на морален и естетически ментор спрямо творците. Художникът е бил горд, доблестен и свободомислещ човек, непреклонен и откровен в изразяването на възгледите си. А те не са били никак възторжени по отношение на политическото и културното ни развитие от този период. Високо интелигентен (знаел е пет езика), а и нескриващ склонността си към бохемско поведение, той веднага е предизвикал върху себе си тежки обвинения от страна на ограничения тоталитарен манталитет на властващите – били те администратори, „общественици“ или художници. За тях Георги Велчев е бил човек, живял и работил „на запад“, в Европа и САЩ, а това само по себе си вече е тежко клеймо за тогавашната културна ситуация. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 г. на 63-годишна възраст.

Един от поредните тъжни парадокси в културното ни битие е, че художникът Георги Велчев все още не е достатъчно известен у нас дори в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото признание и място като на значим български класик, какъвто е в действителност.

Румен Серафимов

Репродукции Александър Николов

http://varnacityartgallery.com

Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ: https://artvarna.net/events/

Материалът Георги Велчев – забравеният класик е публикуван за пръв път на Арт Варна.