Пламена Димитрова-Рачева, изкуствовед, директор на Градска художествена галерия – Варна, представя живота творчеството на художника.

БИОГРАФИЯ НА ГРИГОРИЙ ЛЕБСКИЙ

Роден на 30 ноември 1898 година в Ростов на Дон. Руснак. Художник. Син на едър земевладелец помещик. Има две сестри, и четирима братя, убити във Втората световна война. Получава художественото си образование на театрален художник между 1913 – 1917 г. по сведение на София Букасова-Богословова, автор на книгата „Руската следа във Варна“ в Одеското художествено училище, което до 1919 г. носи името на Негово императорско Величество Великия княз Владимир Александрович от благодарност, че той лично е субсидирал училището в продължение на 25 години.

След завършване на образованието си, заедно с по-големия си брат Андрей, също художник (р. 1895г.), влизат в състава на Донската армия, ВСЮР и Руската армия като юнкери от Атаманското военно училище до евакуацията му от Крим. Участва в Първата европейска война в пехотните части на Руската армия с чин подофицер и в Гражданската война в Русия под Батанск близо до Ростов на Дон, в големите сражения при Каховска. През есента на 1920 г. след разгрома на Бялата армия в Крим от болшевиките, заедно с брат му  Андрей са евакуирани с кораба „Лазарев“ на остров Лемнос, където остават 9 месеца. В 1921 г. пристига с кораб в Бургас с военния състав на Атаманското училище. До 1922 г. още 30 000 руски емигранти идват в България на няколко вълни. Тук се разполагат и военните училища на Врангеловата армия, които стават ръководни центрове на емиграцията. Григорий Лебский пристига като старши портупейюнкер на Донското военно училище с длъжност взводен командир. Есента на 1925 г. от състава на Атаманското военно училище в Ямбол, България, е възпроизведен в чин хорунжий т.е. поручик в Руската армия. След разтурването на руските военни училища в България, работи тежък физически труд на строежи, в земеделието, за да се изхранва. Претърпява тежка злополука с увреждане на дясната си ръка. След като се възстановява, работи само като художник. Няма подробни данни защо и по какви причини през 1927 г. заедно с брат си Андрей идват и се заселват във Варна. С годините трудният живот и битието на емигрант на Лебский в България променя и неговите социални и идеологически възгледи и e вероятно това да е било свързано с получаването на съветско гражданство и с възможността да си намери работа по специалността като театрален художник.

През 1933 г. Григорий Лебский става ръководител на Варненския отдел на емигрантската организация „Младороси“ във Варна и като такъв, започва активна дейност по укрепването на белогвардейски, легитимно монархически и руски формирования и организации в България. Създава Клуб на организацията на ул. „Миладинова“ на ъгъла с ул. „Опълченска“ (в дома на Мария Данилович). За тази си дейност е бил следен от българските власти, а дейността на организацията срещу болшевишка СССР е била сведена до възможния минимум и спира окончателно след решение на центъра на международната организация „Младороси“ в Прага. Поддържа връзки с английския консул във Варна Бейкър, с френския консул Пол Антоан, с католическия енорийски свещеник отец Шишков и католическия монах Франц от белгийски произход. Рисува около 30-те години иконите за католическия храм „Непорочното зачатие на Мария“ във Варна. Независимо че е бил арестуван и квартирата му обискирана, като белоемигрант в България той не е бил политически затворник, концлагерист или участник в партизанското движение. След края на войната през 1947 г. става член на Съюза на съветските граждани в НР България. Бил е наблюдаван от властите между 1955-1960 г. по подозрение за шпионаж в полза на Франция, но не са открити никакви доказателства за това.

Григорий Лебский има тежък брак с Нина Алексиева Горская (р. 1905 г. в Ростов на Дон), белогвардейка, кабаретна балерина, а след брака им през 1936 г. домакиня. Драматичните отношения между двамата завършват с раздялата им през 1948 г., когато Нина заминава за София. Лебский остава сам без свое семейство и наследници. Живее във Варна, като сменя няколко адреса. Първоначално живее в местност „Салтанат“ до пивница „Акациите“, след това на ул. „Александър Василев“ №9. Арестуван е заради дейността си в „Младороси“, но е освободен без повдигнато обвинение.  С подкрепата на френския консул във Варна Пол Антоан, двамата с жена му са назначени за пазачи на Френското гробище във Варна. По сведения, запазени от едно писмо на Лебский от 8.03.1941 г. от (ЦДА, ф. 313К, оп.1, а.е. 2601, л. 1-3 ) те живеят там в една беседка и кьошк, собственост на Евантия Радославова. Последният му известен след адрес е на ул. „Жечка Карамфилова“ №9 ( дн. „Генерал Радко Димитриев“) в близост до музея „Георги Велчев“.

От 4 септември 1928 г. до 4 септември 1944 г. работи като художник-декоратор в частните „Креватни работилници“ (железни кревати) на Нако Нинов на ул. „Христо Ботев“ №21 и Юрдан Тогаров на ул. „6 септември“ №44. В свободното си време рисува пейзажи –  предимно крайбрежни и морски, копия на картини на известни художници от различни световни музеи и ги изпраща за продажба в София на Надежда Клочкова. Рисува кавалетна живопис и миниатюри, които жена му продава.  Става член на Дружеството на Варненските художници и след войната до 1952 г. участва в общите художествени изложби с портрети на партийни лидери и тематични композиции. Там се сприятелява с интернирания във Варна художник акварелист Константин Щъркелов и с известния български маринист Георги Велчев.

Във Варненския драматичен театър Григорий Лебский работи през 1952 г. първоначално на хонорар като художник по костюмите, а след това е назначен на щат за художник на декорите от 22 август 1953 г.  до 16 август 1957 г. В едно писмено донесение на художника Власи Лингорски, с когото работят заедно в едно ателие, разбираме, че „не му липсва чувството да рисува и би станал сравнително добър художник (театрален), ако не се увлича в подробности – детайли които се губят на сцената при осветление, а това утежнява декора с бои и време на изработването“. От текста става ясно, че не търпи критики и че има тежък, „своеобразен“ характер, от който всички работници са респектирани.  

От 26 август 1957 г. до 16 ноември 1965 г. Лебский работи като художник в Народната опера на град Варна, където първоначално е назначен за ръководител на сценографското ателие, а след това е понижен в художник I-ва категория поради липса на диплома за завършено висше художествено образование.

Във Варненския драматичен театър, благодарение на прецизната си и усърдна работа, той достига до длъжност ръководител на сценографското ателие. На 11 май 1952 г. за сценографията на операта „Русалка“ е награден от жури на IV фестивал на колективите на художествената самодейност на Съюза на съветските граждани в Н. Р. България в град София „за декорации към литературно-музикална композиция“ с Почетна грамота първа степен. От септември 1953 г. е помощник-декоратор във Варненския драматичен театър. В началото на 1954 година става профсъюзен член на ОРПС при Народния театър и има покана да работи в София, но се отказва.

През 1955 г. в програмата на Варненския драматичен театър е включен спектакълът „Коварство и любов“, посветен на 150 г. от смъртта на „великия син на човечеството, безсмъртният защитник на угнетените Фридрих Шилер“. След имената на действащите лица и артистите, четем, че художник проектант на пиесата е Михаил Михайлов, а художници изпълнители са Власи Лингорски и Григорий Лебский.

В същия сезон 1954 – 1955 г. имената им отново фигурират в програмата на две постановки – „Къщичка в покрайнините“ на Алексей Арбузов –  мелодраматична пиеса от войната, известна под името  „Къща в Черкизово“ и на „Щастие“, една „драма в 6 картини от Орлин Василев, лауреат на Димитровска награда“. На титулната страница на програмата е отпечатана част от речта на „комунистическия вожд на НРБ, др. Георги Димитров“ произнесена за юбилея на актрисата Адрияна Будевска. Там ясно се виждат идеологическите насоки, подкрепящи изкуството на соцреализма в театъра, насоки превърнати в постулати за естетиката и съдържанието на българското театрално изкуството през култовския период. Жанровите и идеологическите особености на репертоарните творби показват как изкуството на театъра се приближава към човека, към ежедневието му.  

През 1958 г. по време на годишния си отпуск, като съветски гражданин, Григорий Лебский се завръща за първи и последен път в Русия. Посещава родния си Ростов на Дон, Северен Кавказ и столицата на Грузия Тбилиси. Преценява, че живота му в България е по-свободен. Доволен е, че има творческа работа във Варненския театър по изготвянето на декори и костюми. Работи театралната си работа с желание и увлечение, а в свободното си време рисува своите живописни морски пейзажи от Черноморието и от родното Азорско море, както и романтични руски пейзажи с брезови горички. През целия си живот на емигрант в България Григорий Лебский не придобива и не притежава недвижима собственост. След пенсионирането си през 1964 г. живее оскъдно, с пенсията си на театрален художник. Всички парични средства от продажбата на живописните си картини влага в закупуването на материали на рисуване.

Негови картини са запазени само в частни сбирки в България и чужбина. Никога не е правил своя самостоятелна изложба. Умира в бедност и в самота. Погребан е в Централните гробища на Варна.

ЗА ИЗКУСТВОТО НА ГРИГОРИЙ ЛЕБСКИЙ

Първата световна война се оказва съдбоносна за развитието на европейските страни и най-вече за Русия. България губи голяма част от своята територия и преживява една от най-тежките си национални катастрофи. За Русия това се оказва още по-катастрофално след подписването на Брест-Литовския мирен договор в резултат на което тя губи не само много територии, но и голяма част от нейните армии остават в плен в различни държави в Европа. Империята рухва. 1919 г. Гражданската война бушува на огромната територия на Русия, която е разделена на два лагера – на старото правителство – Бялата армия, и на болшевишкото – Червената армия. Това е най-кръвопролитната братоубийствена война, в резултат на която два милиона руснаци остават в емиграция и незнайно колко милиона стават жертва. Октомврийската революция има голямо отражение в България. Като победена държава тя поема на своя територия 30 000 руски емигранти, но остава единствената държава в близост до границите на Русия, която запазва благодарение на правителството на Александър Стамболийски ненамеса във вътрешните ѝ работи. Това се оказва само външната показна страна на скритата политика, която води земеделското правителство за разтурянето и обезвреждането на Бялата гвардия в България. А тя никак не е малобройна.

Всичко започва с разгрома на белогвардейците в Крим през есента на 1920 г. През 1921 г. Григорий Лебский житейски се е превърнал в „корабокрушенец“ от разбития кораб на  историята на бялото емигрантството в България. Благодарение на любовта си към изкуството, днес той е пренесен от вълните на забравата до бреговете на паметта ни. 

Името на Григорий Лебский не попада след популярните имена на художниците маринисти в Русия и в България. Остава свързано с историята на художниците на Варненския драматичен театър и с няколко негови участия в изложби на Дружеството на художниците във Варна. Четири десетилетия след неговата кончина името му потъва в забрава, но не и изкуството му.

Кой е Григорий Лебский и защо, когато приживе не е направил нито една самостоятелна изложба, изкуството му е оцеляло, ако не в пълнота, то поне в онази си част, която е купувана от варненци и сега е събрана от няколко частни сбирки на колекционери, истински привлечени от таланта му, от Галерия „Кавалет“ и от Галерия Антиквариат „Ели-Арт“ – Варна. Това са 54 живописни произведения – морски пейзажи и миниатюри, копия на световноизвестни художници като Иван Айвазовски, Жан-Батист Грьоз, Сър Джошуа Рейнолдс, Николай Каразин и др. Безспорно неговият талант е въплътен в камерни и миниатюрни марини, с брегове огрени от лунна светлина, озарени от изгреви и залези, със страховито издигнати морски вълни в безбрежните дълбини и още тихата природна красота на прохладните руски горски пейзажи с брези и чисти поточета. Възпитаник и последовател на руската художествена школа на маринистите, сформирана с изкуството на Иван Айвазовски, Григорий Лебский не получава нито признанието, нито подкрепата за своето изкуство като белоимигрант в България. Той е далеч от реализма и символизма на Александър Мутафов, далеч от стила на неговите връстници от школата на варненските маринисти през 50-те и 60-те години на XX в. и техните специфични пластични и естетически открития. Морските му пейзажи имат стилови и естетически сходства назад във времето на романтизма. Те не са съотносими с марините, изпълнени с импресионистичния дух на Марио Жеков, или с постимпресионизма на Георги Велчев и на Милен Съкъзов, далеч са и  от експресионизма на Христо Каварналиев. В картините на Лебский звучи романтиката на необятните морски простори, в които бушуващите енергии на природата и човека се сливат в противоборство и хармония. Независимо че отразяват цветността на пленера, играта на светлината във водната материя и движението на въздуха, те са по-близки с марините от музейните образци на холандската живопис от ХVII в. и с изкуството на руския романтизъм и реализъм от ХIХ в. Повече от половин век е изминал, след като романтизма в руската пейзажна живопис се е сменил с други нови направления, естетически и идейно свързани с политическата система на новия социалистически реализъм. Григорий Лебский се отстранява от художествените процеси и идеологическите пристрастия към съдържание и мода. Той остава привързан към едно изкуство, което има повече музеен характер  – руските и европейските майстори на живописта. Това е изкуството, което му импонира и изгражда неговия художествен маниер, защото живописта му, типично по руски, е изпълнена с поетично вълнение и дълбок лиризъм.

Пламена Димитрова-Рачева, изкуствовед, директор на ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна

Репродукции Александър Николов

http://varnacityartgallery.com/

Още артистични събития във Варна открийте в нашия АФИШ https://artvarna.net/events/

Материалът Григорий Лебский – Забравеният художник на Театъра и Операта във Варна е публикуван за пръв път на Арт Варна.